ЧУЖДЕНЕЦЪТ, КОЙТО СТАВА ПО-БЪЛГАРИН ОТ БЪЛГАРИТЕ

Наричат го „ирландецът с българско сърце“, защото се посвещава на българската национална кауза като същински българин-патриот. Идва у нас като журналист, но делото му далеч надскача професионалната му дейност. Силната му привързаност към българите се засвидетелства и от това, че по негова воля е погребан в сърцето на българската Рила планина – в Рилския манастир „Свети Йоан Рилски“.

Сигурно вече се досетихте, че става дума за големия приятел на България, ирландския журналист Джеймс Баучер. Чужденецът, приел българската кауза като своя мисия, а българите – като свои.

В знак на признателност от наша страна, името му можем да срещнем на много места у нас: На Баучер са посветени три български пощенски марки (б.а. последната през 2020 г по повод 170-годишнината от рождението му), връх в Рила, улици в няколко български града, метростанция „Джеймс Баучер“ в София, залив край остров Смит под егидата на арктическото българско дружество и пр. През 1990 година учреденото тогава Българско общество за британски науки посвещава първата си национална конференция на 140-годишнината от раждането на Баучер. Изградили сме и много паметници в негова чест, но трябва да си признаем, че малцина са онези българи, които могат да кажат повече за живота на този забележителен човек.

Джеймс Баучер е роден на 18 декември 1850 година, преди 175 години в Бръф, Великобритания и Ирландия. Ражда се в семейство от смесен произход – англо-нормански (от страна на баща му) и хугенотски (от страна на майка му). Джеймс Баучер бил четвъртото от шестте деца на земевладелеца Джон Баучер. След смъртта на баща му, семейството се преместило да живее в родната къща на майка му в Касълкъмър, графство Килкени. Баучер завършил Кралското училище на Портора в Енискилън, както и Тринити Колидж в Дъблин, а след това учил в Кингс Колидж Кеймбридж. Още като съвсем млад, обаче, започнал да оглушава заради усложнения след морбили. Баучер получава университетско хуманитарно и музикално образование, но заради проблемите със слуха се наложило да се преориентира към журналистиката и езикознанието. За известно време планирал да стане адвокат, но и тези планове били осуетени от глухотата и възникналите междувременно финансови проблеми на семейството.

След като завършва, става учител по английски в Итън Колидж и преподава там около десетина години. Работата му ставала все по-мъчителна заради прогресиращата глухота, но се справял и бил любим учител. По онова време започва да пише по остри политически теми и започва да се прочува като журналист покрай статия за британската политика на депортиране в Ирландия, публикувана във вестник „The Globe“. Първоначално той самият не гледал сериозно на журналистическата си работа, а по-скоро я приемал като бягство от рутинната училищна атмосфера. Но публикациите му все повече започвали да предизвикват читателския интерес, което провокирало ръководството на в.“The Times“ да му предложи работа като кореспондент за Балканите. Баучер идва у нас през 1892 година. Установява се в София и живее в българската столица до 1915 година. Става почетен член на Софийското журналистическо общество. Изиграва ролята на посредник между балканските държави в края на Балканските войни 1912-1913 година.

Трябва да уточним, че политическата му ангажираност към световната политика, обаче, започва доста по-рано от идването му в България – през 1888 година, когато 38-годишният Баучер получава задачата да отразява случващото се на Балканите. Работата му като кореспондент започва първо в Румъния, където бушувал селски бунт. После идва в Княжество България, по времето на управлението на Фердинанд Сакскобургготски. Статиите му за България излезли във вестниците „Таймс“ и „Фортнайтли Ривю“, а по-късно и в други британски вестници.

Пътувайки из страната и проследявайки ставащото на Балканите, Баучер станал експерт по балканска политика. Отразил вълненията на остров Крит против османската власт за независимост на острова. Живо се интересувал от бунтовете и военните конфликти в Гърция, Албания, Македония и Румъния. Но Баучер не пишел само за политика – той има големи заслуги за интереса на чужденците към културата на Древна Гърция. Именно Баучер отразява първите олимпийски игри на модерната епоха, организирани от барон Пиер дьо Кубертен в Атина през 1896 година.

Така, в началото на 20 век Джеймс Баучер става един от най-влиятелните европейски журналисти. Министри и държавници на Балканите, както и много държавници и политици от западните страни, четяли с интерес неговите статии. Опитът му и описаното от първо лице в репортажите му, били безценни ориентири за разбиране на конфликтите на Балканите. Отделно от това Баучер сътрудничел на Енциклопедия Британика, за която написал опознавателни статии за Гърция, Румъния и България.

През 1892 година Баучер става постоянен кореспондент на „Times“. С идването си в България се проявява като страстен застъпник за българската кауза, поради което често ще бъде обвиняван в пристрастност. Заради застъпничеството му на идеята за присъединяване на Македония към България, настроил срещу себе си не само гръцките власти, но и българските. Навлякъл си гнева на Фердинанд след статия за политическото покушение на Стефан Стамболов. Тук следва да уточним, че Баучер бил в добри отношения със Стамболов (б.а.премиер от 1888 до 1894 година), макар често да го наричал „българския Бисмарк“ и да е критикувал външната политика на българското правителство. В един момент се стига дотам, че Фердинанд написал гневно писмо срещу журналиста до редакцията на „Times“. Оттам, обаче, отвърнали на Н.В., че одобряват работата на кореспондента си Джеймс Баучер и го подкрепят.

След този случай Баучер трябвало да напусне България, но преди това буквално си „отмъстил“ с поредица дописки за издевателствата на християни над помаци заради страданията на македонците под османско владичество. Той описал тези събития с цел да правителствата на Балканите да си дадат сметка, че държат отговорност за отношенията между населението в отделните страни и регионите със смесено население. И постига ефект – дори да не им харесвали заключенията на „Ирланцеца“, както наричали Баучер, смелите му публикации имали отзвук сред политиците. Нямало как да не признаят, че той съвсем точно описва „барутните“ отношения между балканските държави.

Малко преди Първата Балканска война, когато се образува Балканският съюз, Баучер изиграл неформалната роля на таен посредник между правителствата. Изиграва голяма роля за установяването на контакти между българското и гръцкото правителство, които прерастват в съюз между двете страни. Това смекчило обтегнатите отношения на Баучер с българските власти, и той се завърнал в София. Вече бил удостоен с честта, Фердинанд лично да го кани на събития в Двореца.

Джеймс Баучер продължава активно да следи политиката и остро критикувал събития като Букурещкия мирен договор от 1913 година, за който изразява мнението, че е несправедлив към България поради изваждането от границите ни на Южна Добруджа (анексирана от Румъния) и на част от Македония.

Джеймс Баучер отразява с обширни репортажи двете балкански войни и Първата световна война. Паралелно упражнявал и ролята на съветник на българските власти, като се опитвал да ги убеди да влязат във войната на страната на Антантата. По този начин смятал, че ще способства за присъединяването на Македония и Източна Тракия. Силно се безпокоял и за съдбата на бежанците и апелирал към световната общественост да спрат насилията на Балканите.

България не получава покана за Парижката мирна конференция от 1919-1920 година и сред договорите, които се подписват там, е несправедливият за България Ньойски договор. По силата му отстъпваме Западна Тракия на Гърция, както и някои погранични територии – на сърбите, хърватите и словенците. Така Южна Добруджа попада под румънска власт, а България била заставена да изплаща обезщетения и се задължава да ограничи армията си до 20 000 души.

Баучер напуска България с влизането на страната ни във война и заминава за Русия, а след това се завръща в Лондон. От „Times“ го пенсионират през 1918 година и той имал пълната свобода да направи избор – къде да живее и с какво да се занимава. Джеймс Баучер избира България. Отново се връща в София. Започва да пише мемоарите си, а когато пътува до Дъблин, там не престава да се вълнува от бъдещето на Балканите.

Джеймс Баучер умира на 30 декември 1920 година в София. Организират поклонението в катедралата „Св. Александър Невски“. Съобразяват се с волята му да бъде погребан близо до Рилския манастир. Разрешението Баучер да бъде погребан у нас, било дадено лично от цар Борис III..С такава чест не е бил удостояван нито един друг чужденец, пребивавал в България. По повод смъртта му българското правителство обявило ден на национален траур.

В работата си чуждестранният журналист се осланял на собствената си представа за справедливост. Репортажите си пишел, след като сам е видял с очите си ставащото на мястото на събитието. И каквито и спорове да се водят днес, доколко са били правилни някои от идеите на Баучер за България, той винаги е искал най-доброто за българите и дори се опитвал да „заприлича на българин“. Това е и причината да го видим в шопска носия в картината на Мърквичка „Ръченица“.

Баучер спял завит в ямурлук, пиел ракия в кръчмите и се научил да играе български народни танци. Това го сближавало с обикновените хора и той постоянно натрупвал впечатления от народопсихологията на българина. Бил запленен от трудолюбието и гостоприемството на българите.

У нас завързва приятелства с хора от различни прослойки. Бил непринуден и веселяк в общуването си и бързо спечелвал сърцата на нашенци. Ръченицата, която нарисувал Мърквичка, се разиграла в една кръчма в Бистрица и според съвременници, атмосферата е предадена напълно автентично. Чехът Мърквичка и ирландецът Баучер станали приятели. А в Бистрица ги събрала една среща покрай файтонджията на Баучер, който бил родом от софийското село. Баучер опознава българите от срещите си с много и различни хора, и ето какво пише:

„Наистина българите направиха чудеса. Те съществуват от подписването на Берлинския договор в условия, които в никакъв случай не могат да бъдат наречени благоприятни за тяхното развитие. Те нямаха активни приятели, а трябваше да се примирят с много активни и безскрупулни врагове. Наемни убийци шетаха из страната с цел да ликвидират най-изявените граждани; чужди емисари живяха сред тях, за да предизвикат безредици с най-долни средства; трябваше да се бият със сърбите и да живеят под постоянната заплаха от окупация от неимоверно по-силен враг. Те се справиха с тези трудности с тиха смелост и упорство – черти, с които всеки един народ би се гордял и доказаха, че са най-достойните претенденти за отхвърлянето на робството.“

Благодарение на Баучер английската общественост е можело да се осведоми по обективен начин за причините, обуславящи българския стремеж към национално обединение. Журналистът си навлякъл омразата на гърците заради българската кауза в Македония. Призивите му към Антантата за по-благосклонно отношение на великите сили към България, пък не се харесали на англичаните и това замалко не му коствало уволнението от „Times“. Баучер, както вече споменахме, е имал сложни отношения и вътре в България. Особено когато публично изразява възмущението си от княз Фердинанд и министър-председателя Константин Стоилов, с подозрението, че те стоят зад убийството на Стамболов.

Така или иначе, Баучер се утвърждава като уважаван журналист в Югоизточна Европа – регионът, наричан „барутното буре на Европа“. Той като никой друг журналист, изучава културата, историята и политиката на Балканите. Буквално се влюбва в България и българите. Опитва се да живее като българин. Става глас на България пред света. Във време, когато България се бори за национално обединение и за място в международната политика, неговите статии във вестник „Таймс“ стават мост между страната и Западна Европа. Емпатията му към българите го зарежда с патос, заради който често са го обвинявали в пристрастие, но той не променя отношението си към България. И оставя костите си тук, на нашата земя.

Що за човек е бил, можем да обобщим от разказа на д-р Хорнби за Баучер по времето, когато е бил учител в Итън Колидж, публикуван през 1923 година в „Cornhill Magazine“. Хорнби го описва като обичана и често неразбрана личност, завладяваща с чар и искреност. Обрисувал го е като млад синеок мъж, облечен с вталено синьо сако, „излязло от мода десетилетия по-рано“. По описанието Баучер се движел бързо, почти подскачайки, и винаги бил учтив, естествен и сдържан. Държал се откровено с учениците и без всякаква показност, което разваляло дисциплината по време на лекциите, но пък за сметка на това всички го обичали, защото бил начетен и непринуден.

Симпатична била и разсеяността му. Баучер грешал дори часовете си, заради което често ставал обект на шеги от страна на колежаните, но в това се състоял и чарът му на обаятелна личност. Глухотата му пречела, но всички оценявали качествата му на интелигентен събеседник. Пленявал слушателите си с баритоновия си глас и с уменията си на разказвач. Често проявявал самоирония и публиката се заливала от смях, когато разказвал за недоразуменията и нелепите ситуации, в които изпадал поради глухотата и разсеяността си. Един от учениците му го нарича „очевиден благородник по дух, не по титла“.

Оглушаващият Баучер обичал да пее. Дори като ученик пеел в училищния хор. Явно е бил широко скроена и много надарена личност. Името на Джеймс Баучер става символ на моралната сила на словото и на смелостта да вземеш страната на правдата, дори когато истината не е удобна. Мнозина са се питали, какво е направило този чужденец „по-българин“ от много българи. И един отговор за това няма.

Някои казват, че може би защото и ирландците, подобно на българите, са били под чуждо владичество, той е знаел какво бреме носят в душата си българите и е проявил съчувствие. Самият Баучер никога не е правил подобни паралели и не е декларирал с думи любовта си към България – делата му говорят за чувствата му. „Той вероятно бе най-верният и непоколебим приятел, който някога е имал българският народ“, написва един лондонски вестник след новината за смъртта на Джеймс Баучер, и това с малко думи казва всичко.

Еми МАРИЯНСКА, impressio.dir.bg