05.10.2023 sliveninfo 944 Прегледи

ЧЕРНА КОМЕДИЯ С ПОСЛАНИЕ ЗА ВЯРА, БОГ И СПАСЕНИЕ

Разговор с режисьора на спектакъла на Сливенския драматичен театър „Самотният Запад“ – Венцислав Асенов. Пиесата на Мартин Макдона – черна комедия на ръба на смешното и страшното, със специалното участие на ЛЮБО НЕЙКОВ. Премиера на 18 октомври!

С постановката на пиесата на Мартин Макдона „Самотният Запад“, Сливенският драматичен театър „Стефан Киров“ открива новия творчески сезон 2023/24 година. Премиерата ще се състои на 18 октомври, в големия салон на театъра, като част от програмата на тазгодишния Есенен театрален салон. Режисьорът на спектакъла Венцислав Асенов е познато име не само в българския театрален живот, но и в най-новата история на сливенския театрален летопис. Той е поставил на сцената на сливенския театър комедиите „Вляво от асансьора“ на Жерар Лозие през 2009 г. и „Ех, парите, парите“ от Марсел Паньол през 2006-та. Той е автор и на драматизацията на пиесата „Малкият Мук“, поставена от Ивайло Гандев в сливенския театър в края на миналия сезон, през юни тази година.

Този сезон режисьорът Венцислав Асенов се завръща на сливенска сцена с прелюбопитен проект – постановката на „Самотният Запад“ от Мартин Макдона. Актьорът Любомир Нейков е звездното присъствие в представлението. Дебют в него прави новото лице на сливенския театър – младата актриса Наталия Георгиева. Главните роли са поверени на обичаните сливенски актьори Ивайло Гандев и Димитър Марков.

Поздравяваме режисьора постановчик Венцислав Асенов с добре дошъл отново в Сливен и го молим да сподели подробности за новия спектакъл.

Защо избрахте „Самотният запад“ на Матин Макдона за сцената и екипа на Сливенския драматичен театър?
Аз правя този спектакъл, защото много харесвам текста, много харесвам и актьорите на Сливенския театър. Пиесата много отдавна ме привлича. Има две драматургии, които аз много обичам – ирландската и унгарската. Ние в България не познаваме кой знае колко много унгарски и ирландски автори, но между тези, които аз познавам и обичам, са унгарските драматурзи Ищван Йоркени, Дьорд Шпиро, Жолт Пожгай и ирландските Шон О’Кейси, Мари Джоунс, Енда Уолш и Джон Милингтън Синг – в България му играят „Плейбой от джендема“, той е класик от края на 19 – началото на 20 век. Харесвам тези автори, защото имат много приятно чувство за хумор и героите в тази драматургия са някак много близки до нашата национална психология. Може би защото става въпрос, на същия принцип, за една малка нация, която трябва да оцелява въпреки всичко, каквото и да се случва, тя трябва да отстоява своето разбиране, своя начин на живот, своите културни традиции. И двете драматургии притежават автори с необикновено чувство за хумор. Това не е лекият френски хумор, това не е иронията на Оскар Уайлд, а това е едно много черно, сатирично чувство за хумор, което хем ти е забавно, хем в същото време, проблемите, които стоят под тази забава, са много сериозни и те хващат за гърлото. Това е причината, поради която харесвам тези драматургии.

Преди две години говорих с директорката на театъра Радост Костова и й предложих да правим нещо заедно – много харесвам актьорите Ивайло Гандев, Димитър Марков, Августин Демерджиев и Вяра Начева, които са тук, в Сливенския театър, и тя ми каза: „Изпрати ми пиеса!“ Аз се сетих, че за първите двама актьори мога да предложа пиесата „Самотният Запад“ и така преди една година стигнахме до това заглавие. Забавихме малко нещата, защото искахме да намерим и нашата гост-звезда. Много се радвам, че Любомир Нейков откликна на нашата покана. Това е роля, която му харесва и тя изобщо не е това, което той играе досега. Той е един свещеник с криза във вярата, който постоянно се съмнява в себе си. Мисля, че ще се случи нещо много любопитно и забавно за гледане.

Какво в стилистиката на Мартин Макдона Ви привлича? Какво трябва да знае публиката за него? Той е поставян в България…
Всичките му пиеси са поставяни на българските сцени, някои повече, други по-малко. А българският кинозрител познава вече и четирите му филма: „В Брюж“, „Седемте психопата“, „Три билборда извън града“ и последният „Баншите от Инишерин“.
Кое е това, което се харесва в неговите пиеси на режисьорите и на публиката?
Те имат една много заплетената интрига, която често се приближава до криминален сюжет. До края ти не знаеш какво ще се случи, нито накъде отиват нещата. Без да разказвам подробности от сюжета, мога да кажа, че става въпрос за двама братя, които току-що са погребали баща си и оттук насетне започва една серия от безумни случки…
Това са двама братя, които обичат да се мразят – актуална тема, мисля.
Защо се мразят самият автор никога не казва. В драматургията си Мартин Макдона рядко дава отговори: защо нещата са такива? Може само да предполагаш защо се случва едно, второ или трето. Затова има и толкова много постановки. Защото всяка една постановка може по нов начин да даде нова интерпретация. Другото много характерно за него е остроумният диалог, написан с невероятно чувство за хумор. Но в същото време, този диалог е наситен с много вулгарни думи и си давам сметка, че това може да стресира пуританите. По принцип, на българска сцена не сме свикнали с толкова много цветисти изрази, докато в английския език те звучат дори много по-категорично и по-хард. Не казвам, че сме се увлекли, много сме внимавали, макар че в оригинала почти всяко изречение съдържа подобни изрази. Но най-важното и много характерно за Мартин Макдона е, че в текстовете си той поставя сериозни морални казуси за това къде е истината и на чия страна е. Под повърхността на този смях, на този цинизъм и привидна разхайтеност на текстовете му стоят много сериозни проблеми.
На какво акцентирате в своя прочит?
Той го казва в един от филмите си: Когато човек е изгубил Господ, тогава не знаеш къде може да стигне. Тогава вече всичко е разрешено, свободата става слободия и във всеки един момент този свят може да бъде буквално „бастисан“, защото човешкият егоизъм и човешката алчност нямат граници. Това е, за което искаме да говорим. В идеалния вариант, половината пиеса трябва да бъде страшно смешна и забавна и постепенно този смях да изчезва, докато накрая стигнем до финала, който въобще не е смешен.
Пиесата се определя като черна комедия. Какво е черната комедия? И какъв е жанрът на представлението?
Пиесата е класическа черна комедия, като се мъчим ние самите да намерим нашата стилистика, за да направим една черна комедия. Точното определение в речника на театъра на Патрис ПавИ за черната комедия е, че „тя свързва възвишеното и гротескното, осветлява човешкото съществуване през резки контрасти, в нея открива израз отчаяното положение на човека, нашата епоха изцяло се разпознава в нея.“ И по-нататък: „Трагикомедията не спазва правилата, насочва се към всичко зрелищно, изненадващо, героично, патетично – накратко: ексцентрично.“ Резултатът от тези разсъждения е, че при една „ексцентрична“ стилистика се играе се доста крайно и ярко, защото ситуациите са парадоксални и не търпят нормална логика.

Една комедия става черна, когато героите не са като теб и мен или като обикновения човек, а нещо в тяхната мисловна дейност е ампутирано, в живота им има нещо изкривено. Това е третата пиеса от една трилогия за това градче Лийнан, където се развива действието. В първата пиеса една дъщеря размазва мозъка на майка си с ръжен. Във втората пиеса мъж забива брадва в челото на съпругата си. Има престъпление, садистично престъпление, но има и момент на освобождаване, т.е. малко като в „Медея“ – има убийство, но то е не само убийство, а убийство заради нещо, от което си принуден – заради оскотяването, заради ампутирането на някаква мисловна дейност. И не случайно, в третата пиеса имаме едно градче, в което да живееш с пушка на стената е много по-удобно и по-лесно, отколкото да живееш с надежда. Декорът ни неслучайно е целият надупчен от куршуми автентично.

Как този декор подсказва за идеите на пиесата?
Тук става въпрос за едни хора, които смъртта някак си не ги засяга. Тя минава извън тях и покрай тях. Увлечени в дребните си скандалчета за цената на чипса и за евтината пиячка, доставяна нелегално, ние пропускаме важните неща в живота.
Актьорският състав на сливенския театър, с който работите не за пръв път, стикова ли се с телевизионната звезда Любо Нейков?
Аз мисля, че Любо Нейков беше изненадан от големия професионализъм, който носят и двамата сливенски актьори. Мисля, че в момента те са много добри приятели и Любо се радва на професионалната си работа с тях. Освен тези трима актьори, имаме ново попълнение в сливенския театър – актрисата Наталия Георгиева. Ролята на Гърлийн ще бъде дебют за нея. Тя е завършила театралния колеж „Любен Гройс“, а за ролята на Гърлийн бе избрана с кастинг. Мисля, че и на нея й е много интересна работата над постановката. Изобщо, групата ни живее много сплотено, с взаимна творческа провокация и любов и искрено се надявам, че от това ще излезе нещо наистина добро. Голямото предизвикателство е да намерим стила на черната комедия.
Какви са предизвикателствата на черната комедия?
Има съществена разлика между нея и комедията на ситуациите, в която нещата опират до любов и изневяра доста по-повърхностно. Тук става въпрос за смяна на ценностни системи. И ето, тази амалгама, това сливане между ексцентрично, забавно и в същото време адски сериозно, е това, което ме интересува. Когато гледаш един човек, който не е добре с ума, той хем е забавен, хем странен, а в същото време – и плашещ…
Как това, за което разказвате в представлението, кореспондира със съвременността?
Малко са тези текстове, които са безкрайно актуални. Но точно тази ситуация: двама братя, които, заради егоизма си, се хващат в смъртна схватка – те всеки момент могат да взривят света около себе си. Ние постоянно живеем в това. Дори си мислех, въпреки че се отказах от това решение, дали в края на пиесата да не избухне война, да чуем ехото й на сцената…
Търсите генезиса на омразата?
Самият автор някак си не се занимава с генезиса. При него сякаш човек се ражда такъв. Което е много страшно. Любопитно е, че в пиесата го няма образа на майката. Тази липса на няколко пъти само се споменава – тя или ги е напуснала, или сякаш е умряла, когато са били малки момчета, но това е свят без любов. Единствено Гърлийн стъпва на верни нотки, но тя не знае как да намери любовта, защото е още малка и защото е живяла в един свят на скотове. Тя е малко като Мария от „Козият рог“ – тя сама по себе си е диваче и няма как да си поиска любовта, дори когато има нужда от нея. Любовта е алтернатива. Авторът ни дава тази алтернатива, но тя е като кокиче, което се подава – все още снеговете край него са прекалено много и преспите прекалено високи, за да успее това кокиче да оцелее.
Какво става в един свят без любов?
Най-страшното е, когато не носиш Бога в себе си. Когато не носиш никаква вяра. Не говорим за религии. Говорим наистина за вяра. Вяра в доброто, в човека, в Космоса ако щеш. В хармонията на този свят. В това, че човек за човека е брат. Когато низвергнеш десетте божи заповеди, ти ставаш животно, превръщаш се в скот. И тогава този свят няма как да съществува. Той няма на какво да стъпи. Тези десет божи заповеди, колкото и да ни се виждат остарели и архаични, те са аксиоми, без които светът не може да живее.
Това ли е посланието Ви към публиката? Да има Бог, да има Вяра…
Да има Вяра! Трябва да носиш Бога в сърцето си, а какъв е този Бог – ти го намери. Не е задължително това да е Богът, който ни проповядват. Но мисля, че трябва да носиш смирение, защото Бог на това те учи – на смирение, на любов към ближния, дава тези християнски стойности, без които този свят няма как да просъществува.
Кои са другите важни хора, освен актьорите, които „имат пръст“ в изграждането на спектакъла?
Моя милост съм преводач и постановчик, сценография и костюми – младият художник Теодор Киряков, музиката е на Павел Васев, който и преди е работил тук с мен през 2006 и 2009 година, негова е и музиката на сливенската постановка на „Малкият Мук“. За първи път към трупата се включва и консултант по сценичен бой – Емил Видев, който преподава тази специалност на каскадьорите в Националната спортна академия. Така че в спектакъла ще има и зрелище, не точно каскадьорско, но сме положили много старание и усилия да изглежда добре.
На какво залага спектакълът?
На всичко. На добрите актьори, на добрия текст, на добрата режисура, на добрата визия на сценографа – едно представление залага на всичко. Колкото повече от тези неща успяват, толкова по-добре. Ще бъде много смешно, забавно и … повод за сериозен размисъл. Искрено се надявам да предложим на публиката един любопитен спектакъл.