УЧАСТНИЦИТЕ ОТ „МИГ ПРЕДИ КРАЯ“ В ОТКРОВЕН РАЗГОВОР С ИВАНА МАНГИНОВА

Спектакълът „Миг преди края”  на Ерик-Еманюел Шмит, поставен от Театралната трупа при ППМГ „Добри Чинтулов”, остави публиката без думи.Нейни режисьори са госпожа Веселина Симеонова, преподавател по български език и литература в гимназията, и Ивайло Киров – ученик от 12.”д” клас. В миг на откровение след премиерата в зала „Сливен” актьорите от трупата споделиха всичко онова, което чувстват и към постановката, и към усилената си работа през последните месеци. А резултатът от нея бе налице – страхотна игра, от която всички останахме безмълвни. Пиесата потапя зрителите в света между живота и смъртта и оставя много въпроси без ясен отговор, на които всеки един зрител  трябва да отговори според своите индивидуални усещания. А начинът, по който тези млади актьори представиха житейските въпроси, доказа факта, че са положили неимоверни усилия в работата си.  Ето какво споделиха участниците в поставянето на „Миг преди края” на театралната сцена след премиерата и всички поздравления, които получиха същата вечер.

–Госпожо Симеонова, поздравления за спектакъла „Миг преди края”! Какво Ви накара да се обърнете към Ерик-Еманюел Шмит?

-С Шмит се запознах покрай постановката, в която Ивайло участва – „Тектоника на чувствата”. Там ме провокира идеята за отворения финал, защото по същия начин тя поставя много въпроси, но и дава много  отговори за всички зрители. След прочит на различни автори и творби се обърнахме към Шмит. Изключително съм благодарна на Ивайло, че подкрепи тази идея.

–Препълнената зала, силните овации и сълзите в очите на публиката със сигурност са Ви развълнували. Това ли беше крайната цел на постановката?

-За всеки спектакъл се подготвяме с идеята да докоснем сърцата на зрителите. Важното е актьорите да се чувстват добре. Когато те почувстват своя образ и влязат в него- резултатът е налице. Спектакълът се прави, за да се докоснем до магията на театъра, а после идва всичко останало.

–В кой момент усетихте, че сте успели да накарате публиката да се замисли?

–Когато чух- използвам нарочно този глагол, тишината в залата. Аз обикновено съм зад кулисите и тръпна в очакване, с други сетива усещам случващото се в залата. Съчетанието от слово и музика наистина  докосна публиката.

–Как избрахте екипа от актьори?

– С някои работим заедно от няколко години и сме си станали бойни другари. С други – през последните две години след кастинг. Обикновено наблюдавам учениците си в час. Наблюдавайки ги, виждам, че някой е подходящ за един или друг герой. Прослушваме се и решаваме кой къде е подходящ.

–Заслужаваха ли си усилията, които положихте?

–Винаги си заслужават- всяко притеснение, всяка преодоляна трудност. За актьорите, а и за мен театърът е място, където си почиват, където усилията не са усилия.

–Самодейният театър изисква много труд и отдаденост и от страна на актьорите, и на режисьорите, които не очакват друга награда освен одобрението на публиката. Това предимство или недостатък е според Вас?

-В никакъв случай недостатък. Правим всичко заради емоциите. Актьорите ще бъдат щастливи, другите ученици ще ги разпознават по коридорите, ще знаят, че това са актьори от трупата- това е най-голямата награда.

–Лично Вас на какво Ви научи работата с театралната трупа на гимназията?

-Мен лично ме научи да бъда отговорна, да се старая да спазвам определени правила. Да разбера, че всеки човек има свой собствен характер, който би могъл да проявява по различен начин. Научи ме да познавам по-добре хората.

–Ивайло, накъде пое твоят герой след края на спектакъла- към живота или към смъртта?

-Най-интересното при Шмит е, че поставя загадки. Тук това е голямата загадка, която не се споменава. Не е важна посоката. Важни са изводите, които всеки от героите си направи по време на случките в хотела. Лора е спасена от Маг Раджамур. Голямата дилема е дали Жюлиен се събира с нея, или това е последният път, в който се виждат. Всеки може да си направи свой собствен извод.

–Отвореният финал кара публиката да се замисли. На теб допадна ли ти такъв завършек на спектакъла?

-Винаги е хубаво да има нещо неизказано. При литературата няма точно определени граници. Прелива се мисълта на автора с тази на читателя. Тук това е най- доброто решение, защото самият герой е такъв – държи се детски, не е изживял всички трудности, с които се е сблъскал. Сблъсъкът с любовта е разнолик – предизвиква и положителни, и отрицателни чувства. Кара го да се вбеси и да бъде нежен. Точно заради тези контрасти той не пое нито в едната, нито в другата посока.

–Колко са твоите участия в ученическата трупа към гимназията?

-Ще трябва да се върнем доста назад. Това ми е шеста година. Като започнем от Св. Петър, минем през Иречека от „Бай Ганьо”  и последните три години- Лазар Глаушев от „Железният светилник”, Борис Морев от „Тютюн” и Жюлиен Портал. Интересното е, че когато образът е близък до мен, се получава по- трудно. Например Лазар Глаушев. Но през последните две години, когато персонажите не се доближават толкова до мен като  характер, се получава по-лесно.

–Големият извод от твоите досегашни участия на сцената?

-Театърът винаги е бил нещо страхотно. Той винаги ще бъде в мен, ще го пазя. Срещите с публиката ме карат да градя собствения си характер. От всички персонажи взех черти, които ме промениха. За професионалния актьор театърът е професия. За нас той не е – любовта, която се влага, докосва и нас, и публиката. От Жюлиен Портал научих да не се страхувам да се изправя пред ново изживяване каквото е любовта например. Много хора се страхуват заради страданието, до което може да доведе. Но тя може да доведе и до нещо красиво.

–Трудно ли е съчетанието на училище с репетиции?

-Да, трудно е. Много хора са ме питали как успявам. Но когато има желание –  то те кара да си отпочинеш. И докато училището е задължение – театърът е източник на енергия.

–Как преодоляваше сценичната треска преди началото на всяка постановка?

-Най-интересното е, че поне при мен е преди да изляза на сцената- за мен треската е предсценична. Има напрежение- дали няма да сбъркаш и да „прецакаш” целия екип, но излезеш ли – забравяш, че има публика и че трябва да помниш реплики. Изживяваш го.

–Какво ти даде и какво ти взе театърът дотук?

-Казах какво ми е дал. Отнел ми е единствено от свободното време. Но така е по- добре, отколкото да го пилея, както правят някои мои връстници. Даде ми стремеж за постигането на нещо ново, за постигането на най-доброто. Да, може би стремежът е нещото, което практически театърът най- много ми е дал.

–Йоана, ти и твоите партньори на сцената получихте много аплодисменти след края на спектакъла „Миг преди края“. Много от зрителите в залата пляскаха, плачейки. Как се почувства в този момент?

-Почувствах удовлетворение, че сме си свършили работата добре и че сме успели да въздействаме на хората и те по някакъв начин да разберат смисъла на пиесата. Наистина беше невероятно. Това всъщност е истинската награда за положения труд. Мисля, че всички усилия си заслужаваха.

 –Кога напрежението беше по-силно – преди спектакъла или докато беше на сцената?

–Понеже аз трябва да изчакам около 30 минути, за да изляза, напрежението, докато дойде моят ред да изляза беше голямо. Но когато излязох на сцената, напрежението ме напусна. Може би, както и при Ивайло, при мен треската е по- скоро предсценична. На сцената не усещах нито напрежение, нито някаква тегоба. Опитах се да изживея образа си и се надявам да ми се е получило.

– Видяхме отлично партньорство между всички участници в спектакъла. Как се постига толкова добра стиковка в екипа?

– С актьорите сме приятели и сме си много близки, така че работата ни на сцената не беше препятствие. Това е и най- важното нещо,което се отнася до работата в екип. Когато сме близки, всички усилия, които полагаме, ни се чувстват някак леки, не усещаме никакви проблеми.Също така и сработването ни се получи с много репетиции.

– Твоята героиня в спектакъла се връща към живота след истинска драма. Каква е поуката, която ти направи от превъплъщението си в Лора?

-Научи ме, че  въпреки  препятствията, които е имала в живота, героинята успява да мисли позитивно, да се радва на малките неща, да обича и да бъде щастлива, независимо каква драма преживява. Оценявам този урок. Той би бил от полза на всекиго. Наистина се надявам да сме успели да го предадем и на публиката, да сме успели да  накараме хората да се замислят върху истински важното и да започнат да ценят и най- малкото позитивно нещо, което  се случва в живота на всекиго от тях.

 – На сцената ти играеше с лекота. Колко труд е необходим за поставянето на пиесата пред публика?

– Ние много усърдно репетирахме в рамките на 7 месеца.Но както казах – всички сме приятели и се разбираме. По този начин репетициите минаваха леко, без да усещаме излишно напрежение. Актьорите от трупата и госпожа Симеонова много ми помогнаха да се отпусна и да играя с лекота на сцената, макар и за пръв път да излизам.

– Какво е за теб театърът?

– Театърът за мен е като магия, която те обхваща целия, когато излезеш на сцената и чувстваш, че можеш да направиш всичко. Дори и невъзможното.  Той ни помага да преосмислим действията си, да изживеем момента. Отваря ти очите и те кара да се чувстваш истински специален!

–Камелия, Георги, Николета, Кристина, кое ви провокира в образите ви?

Камелия: Моят образ на Доктор Ес е много интересен, защото тя трябва да бъде едновременно ледена, трябва да бъде като камък и в същото време да се „разтопява” точно в някои  определени моменти и се надявам да съм ги уловила, защото те са доста важни за целия образ като цяло.

Георги: Моят герой  Депон е образът, който е от най- дълго време в хотела. Той е видял толкова много неща, че случващото се не му прави толкова силно впечатление. Аз лично така си го представям.

Николета: Моят образ беше Мари. Тя съчетаваше ,от една страна, по-простото изразяване, селския тип жена. От друга страна – съдържаше в себе си много любов, която нямаше на кого да даде. А и искаше и да получи внимание, и да го даде на някого. На моменти тя виждаше някои доста съществени неща за живота и ги осмисляше, нищо, че е по- глуповата. Начинът, по който се изразява, всъщност показва нея самата.

Кристина: Провокира ме това, че въпреки малкото информация, която имах за героинята си, имах възможност да я пресъздам точно така, както я виждам.Хареса ми лекотата на репликите и на самия ѝ израз, макар и в ситуацията ,в която се намира, това не й е попречило да не загуби себе си и свободата на духа си.

–А откога сте на сцената?

Камелия: За пръв път излязох в шести клас. В осми имах малка пауза и оттогава редовно участвам.

Георги: От седми клас, когато изиграхме „Криворазбраната цивилизация” на Добри Войников.

Николета: Аз се занимавам с танци и бях започнала да излизам на сцена от доста по- рано. След това започнах и с театъра и за първа година участвам в трупата на ППМГ. Беше доста забавно. Цялата трупа са като приятели. В началото ми беше малко по- трудно да се впиша. Моментът, в който се почувствах вписана, беше, когато го представихме на сцена. Самото вписване беше трудно, защото всички сме много различни.

–Кристина, как се чувстваш на сцената за втора година?

-Чувството,което изпитвам на сцената, не може да се опише с думи и макар да осъзнавам колко клиширан е този отговор, това е самата истина. Само някой ,бил на сцена, знае какво е да виждаш влиянието, което си оказал над хората.Тази надежда и вълнението в погледите на публиката не могат да бъдат сравнени с нищо.Театърът е магия.Не мисля, че би могъл да бъде описан по-точно.

–Никола, кое те кара да се връщаш отново към театъра?

-Нещото, което ме кара всяка година да се връщам на сцената, е любовта към гимназията. Защото тя, както и г-жа Симеонова, ни събраха тук. В осми и десети клас реших да не участвам, което може би ме отдалечи от средата за известно време, но пък и ме накара да преосмисля и отново да се завърна към театъра, защото това е обич. Това е нещо, което те кара да се чувстваш специален извън ролята на ученик. Какво друго мога да кажа – правим го за публиката. Да ни е забавно, на хората да им хареса. Ако на тях не им хареса, цялото нещо се обезсмисля.

–А теб кое те провокира в образа на президента?

-Моят образ в тази постановка беше  на президента Делбек. Провокира ме това, че за пръв път аз имам роля, в която трябва да бъда сериозен. Въпреки че имаше своите комични моменти, аз трябваше да запазя самообладание. Надявам се да ми се е получило. А и ролята беше готина.

Благодаря на прекрасните актьори, пожелавам много успехи и награди с постановката „Миг преди края”. А ако не сте успели да й се насладите, предстои представление на 13.06 в ДТ”Стефан Киров от !9.00 часа. Заповядайте, защото си заслужава!

Интервютата направи Ивана Мангинова – 10 „в” клас