ТОЙ НИ ВРЪЩА В ПРИКАЗНИЯ СВЯТ НА СТАРИТЕ СЛИВЕНСКИ ПРЯКОРИ

Прякорите са оригинално народно творчество, създадено с въображение и чувство за хумор. Това каза пред Sliveninfo Кръстьо Берберов, общественик, историограф, дългогодишен отговорник по протокола в община Сливен.

Негова статия за сливенските прякори бе публикувана в миналогодишното юбилейно издание на вестник „Сливен“, посветен на историята на града и старите сливенски родове.
Според Берберов, „кръщаването” с прякор е колкото случайно, толкова и неочаквано, и обикновено е свързано с някакво запомнящо се събитие, в което е забъркан „кръщелника”. В редки случаи прякорът подчертава изключителните качества на даден човек.
Най-често фамилните имена идват от професията на индивида, но в много случаи широката популярност на някои прякори надделява и прякорът става фамилно име.
Пример за последното е историята със собственика на питиепродавницата „Цар Борис III“ в Сливен, който получил прякора си „Царя“, впоследствие станал и фамилното му име. Случката се е превърнала в анекдот и се е запазила до ден днешен. В навечерието на 1928 година една сливенска компания начело с него решила да изпрати новогодишна телеграма до цар Борис. Телеграмата била подписана от Царя. Монархът отговорил в същия тон, като адресирал благодарствената си телеграма: „До Царя, Сливен“ с подпис само „Борис“…
Известната лекарска фамилия Газибарови в Сливен е получила названието си от един от предците си, който често е газил в барата, а не заради други наклонности. На един от най-знаменитите личности на Сливен – бай Янко Пелишев, заможен човек и благодетел, фамилията в превод от цигански е Тестикулов. От прякори са възникнали и известни сливенски фамилии, като Кадънкови, Фарашеви, Айрянови, Кебеджиеви, Малиндакови, Цуцови, Алтъпърмъкови и др.
Берберов си спомня за прякора на известния политик и държавник от Сливен Георги Йорданов, който още първите класове на сливенската мъжка гимназия бил наречен от съучениците си „Магучия” /от руски – Могъщия/. По думите му, прякорът бил пророчески, защото той се издигнал високо в държавната и партийната йерархия и досега е останал от малцината, които са уважавани заради личните си качества. И сега хората от по-старите поколения в Сливен продължават да го наричат Магучия.
Не така стоят нещата с редица други прякори, залепени за притежателите си, къде смешни, къде позорящи, но безспорно благозвучни примери за безмерното човешко въображение и чувство за хумор. Берберов изброява няколко : Тодор Мохтата /вм. Мухтата – авантаджията/, Добри Пацула, Добри Марята, Иван Джоглата, Мазна Ганда, Митю Картофа, Здравко Жабата, Гошо Бунака, Поню Маймуната, Здравко Кенгуруто, Тодор Ваклото, Каю Таратайката, Иванчо Бялото винце, Ринго Китареску, Ангел Кучката, Ванко Кюфтето, Киро Мадамата, Киро Верблюда, Конфитюр Колю и още и още..
Историята помни още съществуването на сливенски Ван дер Любе /холандски комунист, обвинен в подпалването на Райхстага/, който всъщност се казвал Николай и имал дълбока любов и влечение към алкохола. Сливенският ван дер Любе бил известен и с ненавистта си към обществените бани и смятал, че къпането е ненужна дейност. Достатъчно било през лятото да се изпоти и избърше с ризата.
Оригинална ода за сливенските прякори е оставил художникът- журналист Сава Злъчкин, издавал българския стенен вестник „Папагал”:”Музо, помогни ми да мина Коруча, да възвеличая с топла реч Папуча, Стефан Цаласука, Пръдлювкина Мина, Цоцката, Цепиша и Айгър Марина, Папукчията Ваку и Коджата Тако, Ряската Димитраки, Бабуша Тодораки и дядо Раки…”
В онези времена всички в Сливен са се познавали, коментира Кръстьо Берберов. Това ги е карало да бъдат честни, морални и добри. За тях максимата „Какво ще кажат хората?” не е била празен въпрос, а норма на поведение, към която са се стремили да се придържат.
В сегашния свят на бързо развиващи се технологии и все по-съвършени средства за комуникация, прякорите все повече изчезват, оставайки само фамилните имена. Старият патриархален приказен свят е безвъзвратно отминал, в него хората повече са се обичали и уважавали, но не са и загубвали чувството си за хумор. Те са притежавали удивителната способност да кръщават някои човешки слабости и недъзи с възможно най-точния прякор, което всъщност е едно оригинално народно творчество.

Велина Петрова

Снимки: Георги Мангинов