САМО КЕБАПЧЕТАТА ДА СА ОТ МЕСО

Така се случи, че повечето дежурства в столовата като новобранец давах с Мемо и Бобо. Двамата бяха от един град, живееха на една улица, а бащите им бяха колеги.

Мемо беше много слаб, никога не се усмихваше и много завиждаше. Най-вече на Бобо, който беше винаги усмихнат и отличник. За новобранеца отличните оценки се измерваха само в отпуски, градски и домашни. Мемо трудно стигаше до тройките, поради което рядко излизаше в градски отпуск, а още по-рядко в домашен.

„Брат, побърквам се, Бобо в момента е с нашите момичета в най-доброто заведение в града ни. А аз съм тук и мия мазни чинии“, споделяше ми Мемо с изкривено от яд лице.

„Той хваща най-много тройката, аз двойки ли трябва да изкарвам, за да не ми завижда“, отвръщаше Бобо. Който, както всички останали, преувеличаваше своите преживявания по време на отпуск, но това пък допълнително ядосваше неговия съгражданин.

Завистта на Мемо доби патологични размери. От тяхната стая твърдяха, че нощем плачел след поредния разказ на завърналия се от отпуск негов съгражданин.

Развръзката дойде най-неочаквано на един Първи май. Сигурно девет десети от ротата бяха в отпуск, а в столовата отново дежурихме ние тримата. За вечеря имаше кебапчета. Някой не беше дал точната бройка на отпускарите и се оказа, че кебапчетата са с над сто повече от нужните. След вечеря Мемо неочаквано предложи на Бобо двамата да се състезават по ядене на кебапчета. Помислих, че се шегува, защото той беше поне с двадесет килограма по-слаб от своя бъдещ съперник. Офертата обаче бе истинска. Бобо се съгласи, а аз поех функциите на секундант. Напълних две чинии от алпака с кебапчета. Всяка събра по двадесет и три бройки. Двамата седнаха един срещу друг на маса с бяла покривка. Нямаше хляб, но имаше лютеница. Бобо се отказа, след като изяде дванадесет кебапчета. Мемо продължи, поемайки бавно всичките двадесет и три. Тогава за първи път го видях усмихнат…

Бях сигурен, че Бобо съвсем убедено подари победата в този странен двубой. И все пак – за първи път Мемо бе по-добър в нещо от Бобо.

След тази случка „победителят“ престана да показва завистта си публично. Сигурно, защото се разчу. Не след дълго двамата бяха преместени в различни стаи.

Спомних си историята миналата седмица, когато завистта доби публични измерения и в Сливен. Ние живеем в центъра на Балканите. Завистта тук е по-силна отвсякъде по света. Тя не е болест и за нея няма хапче. Част от характера на човека е. Може да се бориш с нея, ако го осъзнаеш, имаш силна воля и близки, които те подкрепят. В противен случай оставаш обсебен до живот. Единствената светлина в  тунела е нещо дълбоко да те разтърси. Като победа в надпревара по ядене на кебапчета, например. Готов съм да се включа. И да загубя с кеф, ако това донесе мир в нечия душа. Имам само едно условие. Кебапчетата да са от месо.

Георги Мангинов