РОБЕРТО БАДЖО – МАГЬОСНИКЪТ, КОЙТО СТЪПИ И НА СТАДИОН „ХАДЖИ ДИМИТЪР“

През септември тази година се навършват 35 години от мача Сливен – Ювентус, който се игра на стадион „Хаджи Димитър“. Тогава в града под Сините камъни гостува цяла плеяда световни звезди начело с феноменалния Роберто Баджо, който е считан за истински магьосник с топка в крака. Предлагаме ви една интересна статия за живота на Баджо след футбола.

ФИФА обича помпозните събития, а откриването на Световното клубно първенство преди две седмици в Маями бе голям момент за Джани Инфантино в това отношение. Ложите бяха пълни с популярни лица и някои легенди на играта – Христо Стоичков бе сред тях, както и Роналдо Феномена, Дейвид Бекъм, Енцо Франческоли, Роберто Карлуш, Луиш Фиго… На терена пък Лео Меси бродираше с екипа на Интер Маями срещу Ал Ахли.

Но едно друго познато лице и име направи впечатление далеч повече. Роберто Баджо и съпругата му Андреина бяха седнали недалеч от Инфантино. Италианската суперзвезда от миналото се усмихваше, но не толкова на играта. Както се оказа, той е изпълнил другата си мисия преди мача и това го е накарало да е доволен в ложите.

Ден преди откриването Баджо отива със специална кола, осигурена от ФИФА, до тренировъчния комплекс на Интер Маями. Носи в чантата си само една фланелка, но не е за преобличане в жегите. Тя е с особена стойност за Роберто, но той я е обещал. Десетката на гърба на синия екип е подписан от него.

Меси поема фланелката почти с обожание и благодари. Двамата се снимат. Десет дни преди рождения му ден, Лео е получил подаръка, който най-много е искал. Това е екипът на Баджо от Мондиала през 1994-а, когато той почти занесе на мощните си рамене Италия до световната титла. Двамата се познават от преди 16 години, когато Роберто идва на мач на Барселона и влиза в съблекалнята след това, за да стисне ръката на младия феномен Лео. Пеп Гуардиола, който е играл с Баджо в Бреша и го нарича „най-добрият футболист, когото съм виждал на терена“, ги запознава.

И тогава се разбира, че в семейство Меси има особена почит към този симпатичен тип с обеци, къдрава коса и вечна усмивка. Таткото на Лео – Хорхе, идолизира Роберто Баджо и го слага редом до Марадона за най-велик в историята. Той е настоял за екипа сега, а Лео го е поискал от легендарния италианец и го получи преди старта на Световното клубно.

Историята е от съвсем скоро, но появата на Баджо в ложите в Маями бе наистина нещо впечатляващо. Защото той съвсем изчезна от светлините на прожекторите в последните години. След края на блестящата му футболна кариера през 2004 г., Божествената опашка избра живот далеч от медии, новини, социални мрежи и слава.

Къде изчезна Баджо? И какво означава появата му сега?

Да припомним за тези, които са го забравили. И за онези, които не са го гледали, защото са от по-младото поколение. Той беше магьосник с номер 10 на гърба, който играеше футбол на „друга вълна“. Един от онези артисти на терена, заради които сме носталгични към играта от 80-те и 90-те.

Баджо забърка един от най-големите скандали в Италия с преминаването си от Фиорентина в Ювентус, въпреки че никога не спря да обича виолетовия цвят на отбора от Флоренция. Там го намразиха до смърт през лятото на 1990 г., докато цяла Италия го боготвореше за великолепната игра на световното у дома. Но „скудрата“ спря с дузпи на полуфинала срещу Аржентина на Марадона и всичко завърши със сълзи.

Игра за Ювентус, Интер и Милан – колко футболисти могат да се похвалят с това? И с факта, че навсякъде бе обичан, а и днес никъде не е презиран от феновете на грандовете. Нищо, че бе и при „враговете“. И във Флоренция му простиха, защото делата на този човек са такива, че никой реално не може да го мрази. Но и за тях ще стане дума.

Показа класата си на още два Мондиала и вкара 9 гола в 10 мача на световни първенства. Шест от тях в елиминации. Той бе големият жокер на Италия и през 1990-а, и през 1994-а и през 1998 г. Полуфинал и бронз, финал и сребро, четвъртфинал и празни ръце е равносметката. И трите пъти – след отпадания с дузпи.

През 94-а в Щатите сам носеше на гърба си „адзурите“, включително с двата му кинжални удара срещу България на полуфинала (2:1), които отнеха бляна на народа ни да види Ицо и останалите на финала за световната титла.

Той отиде там с италианския тим, но падна с дузпи от Бразилия. И изпусна последната. Тя не бе най-важната на света, защото така или иначе отборът му вече изоставаше след още два пропуска. Но след нея всичко свърши. Най-добрият играч на Италия, както и актуална „Златна топка“ на Европа, стреля над вратата на Тафарел.

Кадърът с Роберто и неговата опашчица, с ръце на кръста и наведена глава около точката за дузпа на „Роуз Боул“ в Калифорния, остава един от великите в историята на футбола. Той казва всичко за играта.

Героят, завел с головете си срещу Нигерия, Испания и България своя тим на финала, не уцели вратата от някакви си 11 метра. И бразилците станаха шампиони.

„Исках да умра там – казва в интервю, което медията „The Athletic“ успя някак да вземе от него около откриването на клубното световно. То е първата му голяма медийна изява от години и една от малкото изобщо след оттеглянето му от футбола. – Ако имах нож, щях да го забия в себе си. Ако имах пистолет, щях да се застрелям. Усещах се като човекът, провалил всичко. И че ме гледа целият свят. Ужасен момент, който и днес ме кара да настръхвам.“

Това е само един щрих от великата кариерата на човека с над 300 гола в Серия А. И този, който изпускаше дузпа само на тренировки. За да не уцели от точно тази – най-важната в кариерата му.

В края на същата 1994-а остана втори за „Златната топка“ след Стоичков. Не успя да я вземе два пъти поред – за наша радост и гордост. Малцина вероятно знаят, че двамата са близки приятели и днес, като споделят общи страсти като ловуването и това просто да са отделени от света на места, където мобилните телефони нямат покритие.

Баджо си купи ранчо в Ривера, Аржентина, още в края на 90-те, докато играеше. Любовта му към тази страна и Ла Пампа, свободното владеене на испански език, емоцията от това да язди кон, да ловува и просто да се разхожда в имение, където единствените човешки гласове са на братята му и съпругата му, са водещите.

Или е там, или е семейната къща във Венето, отново сред огромни пространства на лозя и градини. Напълно отделена и отстояща на километри от най-близкото населено място. Там живее своя живот и се чувства в хармония със света и себе си този толкова различен от всички футболен вълшебник.

Кара тракторче из имението си във Венето. Просто да види дали всички лозя са изрядно подрязани. Малкият му стар „ФИАТ Панда“ е в Аржентина, за да стигне все пак от летището до ранчото. Не му трябва нито супер скъп автомобил, нито пък частен самолет или това да е постоянно в кадър.

„Нищо не се е променило от времето, в което бях на 10 – казва в интервюто. – Така съм научен от родителите ми. Най-важното е спокойствието, природата, тишината, чистият въздух. Близките и приятелите, най-вече семейството. Щом съм със съпругата ми или обядваме с децата, или пък дойдат на гости братята ми… Тогава единствено общувам активно с хора. През другото време моят свят е природата наоколо. Обожавам Венето и Аржентина.“

Всичко това не се прави от някаква престорена скромност. Обяснението е дълбоко и далеч, далеч назад във времето. На 18 години Роби Баджо получава травма, която ще прекрати кариерата му. Така му казват лекарите. Няма как да играе повече футбол.

Къса всяка възможна връзка в коляното си, плюс менискуса, а и ставата е увредена. Край. А след два дни предстои да подпише договора си като играч на Фиорентина с трансфер от родния Виченца.

Пропуска година в новия си клуб, но се възстановява напълно. По това време, докато тече рехабилитацията, се обръща към Будизма. Намира в него обяснението, а и хармонията.

„Хората не го разбират и днес, а и няма нужда да им го обяснявам – казва пред „The Athletic“. – Нямаше да съм този, който съм днес, ако не бях тръгнал по този път. Нито като играч, нито като човек.

Практикувам Будизъм всеки ден, защото това изкарва от мен най-доброто, най-позитивното и човешкото. То ме трансформира напълно за остатъка от деня. Това е дисциплина, сливане с природата, пълен вътрешен мир и увереност.

Казано с най-прости думи – ето това е.“

Когато се отказва на 37 години, не успява да изпълни само една голяма мечта. И не, не е да спечели Шампионската лига или световната титла – макар и двете да му се изплъзнаха. А да играе за Бока на „Бомбонера“.

Влюбва се в клуба и феновете му, когато започва да прекарва повече време в Аржентина в свободните месеци след сезона.

„Контузиите ме спряха – признава в интервюто. – Накрая, след 6-7 операции на коленете, аз едва шофирах от тренировъчната база на Бреша до дома ми. Не можех да спя от болки.

Винаги отказвах офертите на отбори извън Италия, защото исках да играя в родината си. Играх за най-големите клубове. Имаше само една възможност, която нямаше да откажа, но просто никога не дойде – Бока.

Още в първите ми месеци в ранчото, един от първите местни хора, с които се запознах, ми подари CD. Постоянно го слушах в колата. Това бяха песните на „Doce“ (така наричат публиката на Бока, „12-и играч“). Този диск е на 25 години, но аз знам песните и днес, те са прекрасни. Децата ми отраснаха с тях в колата, когато ги карах на училище. Да, ето това исках да направя – да играя за Бока на „Бомбонера“.“

Природата го омайва и кара да се чувства напълно свободен.

И напълно доволен от живота, без нужда да гледа футбол или да е в кадър около играта, превърната в бизнес за милиарди.

„Седя на верандата пред къщата в Ривера и това е всичко, от което имам нужда. Чистотата на въздуха, ароматите, барбекюто и приятелите ми. Там е моето място. Далеч от света. Като играч успявах да се отделя там само за месец след сезона. После обаче прекарвам там колкото време искам и се чувствам великолепно.“

След оттеглянето като футболист изкарва курсовете и има лиценз за треньор. Но никога не го е привличало да стане такъв.

Вместо това италианската федерация го кани да работи за нея и през 2010-а излиза „от нелегалност“. Заедно с Техническата комисия, която оглавява, подготвя 900 страници доклад за развитието на футбола при подрастващите в Италия. Предупреждава, че се задава криза заради промяната в поколенията и начина на живот, средата, условията и мотивацията.

В доклада има 23 предложения – конкретни, които са повечето изцяло негови идеи. Нито едно не е прието. Напуска през 2013-а, след като трудът му е захвърлен по чекмеджетата.

И това беше с футбола. Участва в благотворителни кампании из Азия и Африка, като е дарил вероятно няколко милиона за каузи с детски болници. Делата му в това отношение бяха наградени още през 2002 г., когато бе действащ футболист.

А през 2010-а в Хирошима му връчиха титлата Посланик на мира, която му бе дадена от Конгреса на Нобеловите лауреати. За принос в социалните дейности, благотворителност и филантропия.

Футбол? Не.

От време на време се появяваше тук-там за някой шоумач на легенди. Семейни дела го спряха да дойде в София на бенефиса за 50-годишнината на приятеля му Стоичков през 2016 г.

ФИФА опитва да промени това и да го върне като едно от лицата на играта в стратегията си. Преди две години Инфантино го покани на световното до 23 г., където отиде за няколко дни. Все пак турнирът бе в Аржентина, където… той живее.

След 10 години извън футбола от 2013-а до 2023-а, и то на каквото и да е ниво, това бе първата му поява.

През май тази година изнесе трофея за финала в Копа Италия между Болоня и Милан – два от бившите му отбори.

И сега се появи за седмица в Щатите за клубното Световно. Разбира се, отиде да гледа единия от мачовете на Бока.

Но завръща ли се? Приел е ролята на „посланик на ФИФА“, но значи ли това по-активен ангажимент и повече появи на публични места около футбола?

„Не мисля – отвръща с усмивка. – Не съм спирал да следя футбола, но от дистанция. Гледам приятелите ми, например Мартин Палермо, който е треньор в Парагвай. Говоря по телефона с Виери или Малдини. Чувам се с момчета, с които играехме заедно. Но да работя във футбола активно… Не го виждам.

Стигнал съм до точка в живота си, в която моето семейство и личното ми време са това, което е приоритет и ми доставя най-голямо удоволствие. Жертвах го, когато играех до почти 40-годишната си възраст (днес е на 57). Сега съм избрал свободата си. А това е безценно. Малки неща ме правят щастлив.“

Като усмивката на Меси, когато получи фланелката. Видеото, което съпругата на Лео засне с телефона си, се появи в Инстаграм. И на него се чува ясно как Роберто казва на аржентинеца: „Щом си щастлив, и аз съм щастлив“.

Такъв бе и на терена. Правеше хората щастливи с играта си. Е, не и нас през 1994-а на онзи полуфинал, но… Извън онзи ден в Ню Йорк, Роберто Баджо можем да го помним и асоциираме само с футболни вълшебства.

corner.dir.bg