ОФЕЛИЯ КЪНЕВА: ПОМОЩТА ТРЯБВА ДА Е ПО МЯРКА

Офелия Кънева е доцент по икономика, доктор по управление на образованието, социолог и общественик. Професионалната ѝ биография включва работа като експерт в екипа на Министъра на труда и социалната политика, заместник-кмет на Община Сливен, директор „Закрила на детето“ в Агенцията за социално подпомагане, Главен директор в Агенцията по заетостта, ръководител на Средносрочна рамкова инвестиционна програма, одит и методическа подкрепа по предоставяне на социални услуги, Председател на Държавната агенция за закрила на детето, преподавател във Варненския свободен университет „Черноризец Храбър“ и в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“.

Като ученичка, Офелия Кънева създава първия училищен парламент в България. Тя е лауреат на наградата на Академията за лидери за борба със статуквото и апатията в обществото, а през настоящата година стана и носител на приза Жена на годината в категория Общество, организиран от списание Grazia.

През 2025 година от печат излиза и първата художествена книга на Офелия Кънева – „Моите чужди истории“, в която тя представя 13 разказа от личната ѝ практика в социалната сфера. Офелия е и инициатор в България да има над хиляда социални центъра, като за малко повече от 100 има личен ангажимент в помощ на хора от различни групи.

– Офелия, още от ранно детство заявявате своята целеустременост, постоянство и волеви характер. Какво Ви струва обаче определението „човек за пример“? Каква е цената, която плащате ежедневно да бъдете човек за пример?

– Помага ми да съм по-взискателна спрямо изискванията към себе си. Когато знаеш колко хора разчитат на теб, като ориентир в живота си и пример, това неминуемо носи и много отговорности. Най-вече отговорността към себе си. Цената е позитивна. Успявам да постигна по-сериозен напредък, концентрирайки се да извлека максималното от дадена ситуация. Това да бъда добър пример ми носи повече ползи отколкото неудобства.

Живеем в изключително динамично време, очакванията са да реагираме бързо, но много от нас нямат тези умения, което ги напряга. Стресират се или стават нещастни. Аз не съм се чувствала нещастна от много отдавна. Съдбата е била благосклонна към мен, защото мога да виждам нещата в по-широк мащаб, да ги комбинирам умело. Да комбинирам силните страни на околните, също.

– Работите с хора в социални центрове, към голяма част от които тежи стигмата на несправедливостта, трудната реализация или физическите затруднения. Тези хора срещат Вашата подкрепа. Как успявате да ги заразите с позитивен импулс и да им дадете тласък за развитие в ситуации, в които те се чувстват толкова обезверени. Каква е стратегията Ви, за да ги накарате да вярват повече в себе си?

– Старая се да не ги лъжа. Дори когато показвам на хората своята гледна точка за живота им, опитвам се тя да е максимално близка до техните възприятия, защото съм длъжна да направя оценка на възможностите им да разберат това, което искам да им кажа. Най-важното, е да бъдеш честен и открит. За жалост, в днешно време, популизмът е на мода и хората са заобиколени от празни обещания. Свикнали са да ги лъжат, затова не могат да разпознаят истината, нямат сетива за нея, но когато я подкрепиш в кратки срокове с дела, тогава се преобръща качеството на диалога. Отваря се вратата на доверието и продължаваме ръка за ръка напред.

Често дори и аз имам съпротиви към начина, по който мога да помогна на някого. Първо, трябва да си дам сметка дали той е готов за помощ, в размерите, които може да му стоварим. Помощта не трябва да е на всяка цена, не трябва и да закъснява. Трябва да е по мярка, за да не ни поставя в ситуация да сме длъжници, че някой ни е помогнал. Този дълг тежи, дърпа назад. Истинското правене на добро е да отключиш сетивата на хората, те сами да летят.

– Бихте ли дала конкретен пример за много своевременна намеса в нечий живот, за чието подобрение сте помогнала? Помощ, дала тласък на човек да повярва, че ресурсът е в него самия?

– В началото, това е може би непоискана помощ, но професионалният ангажимент учи да бъдеш с по-изострени сетива към потребността от подкрепа. Преди няколко месеца, при среща с моя колежка в един от социалните центрове в страната, забелязах, че не е концентрирана в разговора и изглежда много притеснена. От малкото, което ми сподели, стигнах до извода, че дъщеря й е жертва на домашно насилие, със смъртни заплахи, а има и дете на 4 години. Майка ѝ я криеше и не знаеше как да се справи с тази ситуация. Моето решение беше да опитаме да извадим това момиче от изолацията и ѝ предложих да я наема на дистанционна работа. Важно беше момичето да започне да има собствени доходи, като една от стъпките към независимостта. Няколко месеца по-късно тази красива и отговорна млада дама работи на трудов договор и ходи на работа всеки ден, а детето ѝ посещава детска градина. Случаят се разреши без излишна драма, ние просто му дадохме поглед от друга гледна точка.

– Характерът Ви явно много добре е балансирал прагматичния ум с емпатията и усетът да разгадаеш бързо човека срещу себе си.

– Това е резултат на професионалната подготовка от преподавателите ми в Софийския университет. Образоваха ни да бъдем емпатични, да виждаме човека, отвъд външния му образ. За съжаление сегашните колеги, които учат тези специалности, нямат подобни курсове, а въпросните умения помагат да преживееш драмата, без тя да те поразява.

– Автор сте на книгата „Моите чужди истории“, която съдържа разкази за хора, с които сте се срещнала покрай дългогодишната си задълбочена дейност в социалната сфера. Какво прави силата на една история, разказана от първо лице, много по-автентична и дълготрайна, отколкото, ако я оставим да се преразкаже от общността или групата?

– Това беше един от критериите ми да запиша тези 13 истории, защото аз класифицирам случаи от доста години. Целта ми е с тези данни и казуси да подпомогна колегията, студентите или хората, които работят на терен. Класифицирала съм около 900 казуса, част от тях мои, други, споделени в мрежа от колеги, но в един момент реших да им дам публичност. Селектирах само моите разкази, за да се усети емоцията максимално жива. Да ангажирам с чувствителност, която да помогне да се влезе между редовете. Няма как да си коректен в емоцията, ако не е минала тя през теб, дърпането на тънката струна идва от личното преживяване. В действителност, когато работех тези казуси, не съм проронила дори една сълза. Била съм аналитична и сериозна, отдадена изцяло професионално. Сега, толкова време по-късно, след като седнах да ги опиша, плачех през цялото време. Затова и посланието е, че няма нищо по-важно от човека. Той е най-големият ни ресурс. Прогресът е там, където има хора, независимо от ползите от изкуствения интелект.

– А Вие бихте ли се доверила на някого да разкаже Вашата история, която е толкова многолика, с толкова динамика в нея? 

– Бих го направила само ако има полза за някого. Държа да съм пример за хората, с които имам пряко контакт, не вярвам в масовото популяризиране на концепции. Личното въздействие е най-силно. Аз съм много повлияна от преподавателите си, от хората в семейството ми. Синът ми, който е изключително целеустремен, с много свеж поглед към живота, също ме формира.

– Какво ново открихте за себе си, след като станахте майка? Какво неочаквано се отключи в характера Ви?

– Преди да стана майка съм общувала с много деца, но първото бебе, което видях, че беше моят син – много особено запознанство. Когато беше едва на 7-8 дни, си дадох сметка, че той е абсолютно наясно какво иска. Синът ми ми показа, че човекът е личност от самото си раждане, толкова беше сигурен в желанията си, категоричен в позицията си.

– Преподавател сте във Варненския свободен университет „Черноризец Храбър“ и в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. Индикация за каква промяна в социален контекст носи поколението на Вашите студенти? Какви са интересите и амбициите пред младите хора днес, от Вашата гледна точка?

– Поколенията ни са много различни, да. Вдъхновяват ме срещите със студентите, подхождам към тях с голяма отговорност. В началото, благодарение на базата с данни в университета, правя малко предварително проучване – откъде идват, какво са учили. Така се настройвам с кого ще се видя, доколко мога да съм провокативна, да повиша изискванията си, да извадя нещо повече от стандартен обучителен процес.

Днешните деца са много практични. Нужно им е да имат посока с ясни ползи за тях. Не можеш да ги мотивираш с целта да бъдат умни, просто като трупат знания. Те искат да знаят конкретни неща, които ще са им от конкретна полза. Въпросът е да направиш връзка до целта, към която искаш да ги заведеш и какво е нивото им, възможностите им в момента.

В Пловдив преподавам само на българи, във Варна – само на чужденци, студенти от три континента. Наблюденията им са абсолютно валидни за всички.

– А как могат да съборят подрастващото дете прекалените очаквания? Не е ли време да се разчупи синдромът на отличника?

– Разбира се, не е най-важното нещо на света да ковем отличници. Ето например, тази година един шестокласник имаше риск да отпадне от системата, защото е необразован, без да е социално слаб, без да има умствено забавяне, без нищо в средата му да заплашва неговия прогрес. Неграмотен е, а е минал матури, получил е хубави оценки. Какво следва, че е направила образователната система с живота на това дете? Затова, когато споря с колегите си, че искам прекалено от студентите, им отговарям, че имам това академично право да бъда творец в собствения си преподавателски курс, за който университетът ми се е доверил. Друг е въпросът как след 12 години в училище влизат в университета неграмотни. Това не е по вина на децата, ние трябва да сме по-критични.

– Приемате ли като мисионерство факта, че сте създала толкова центрове за социални услуги из цяла България? Какъв беше водещия Ви импулс?

– Не е мисионерство. Аз не вярвам в правенето на добри дела, заради правеното на добри дела. Вярвам във вложените усилия с добавена стойност. Имало е възможност, тя е могла да бъде реализирана, не е имало кой да я реализира, или дори да е имало, аз съм била по-добра, по-бърза. През последните 15 години България отвори много бурно врати за развитие на социална инфраструктура. Грехота е за един амбициозен човек, когато получи възможности, да не ги реализира, друг е въпросът, че резултатът идва с мащаба.

Дали една иновация в социалната сфера е достатъчно качествена за хората, се доказва с мултиплициране, защото страната ни е пъстроцветна, град до град няма нищо общо.

В последно време обаче нещата се промениха. Много врати за хората от гражданския сектор се затвориха, не можем да предложим същата устойчивост, няма разбиране за партньорство от страна на по-развитите държави.

– В този смисъл, ефектът от Вашата работа е още по-силен?

– Най-силният ефект е, че пред мен няма затворена врата. Каквото и да правя, дори и да не е моя инициатива, намирам начин да помогна. Попадам на места, където ме посрещат с усмивка – това са плодовете на моя труд, но нямам амбиции да ставам държава в държавата. Имам амбиции да създам критична маса към държавата.

– Ако имате сега възможност да погледнете в очите малката Офелия, която тъкмо тръгва по своя път, какво ще й кажете, как ще я посъветвате да изживее живота си?

Ще й кажа: „Давай момиче! Не губи целите, това е посоката.“

dnes.dir.bg