ОТ ФРАНЦИЯ ДО НАРОДНИЯ ТЕАТЪР: КОЙ Е НОМИНИРАНИЯТ ЗА „ИКАР“ ПЛАМЕН ДИМОВ?

Актьорът разказва за дисциплината и присъствието, за пътя от Академията до голямата сцена и за живота между театъра и камерата

Номинация за водеща мъжка роля в наградите „Икар“ 2026 за Леоне в „Глембаeви“, над десет активни спектакъла в афиша на Народния театър и нова главна роля в телевизионен сериал – Пламен Димов е в онзи момент от пътя си, в който количеството започва да се превръща в дълбочина. Не случайно се затвърждава като един от най-ярките и талантливи актьори от младото поколение в България.

„Актьорът не е герой, а инструмент“, споделя Пламен Димов в разговора ни за Dir.bg и продължава за срещата си с режисьора Ивица Булян, за дисциплината на тялото, за присъствието пред камера и за това защо младите актьори трябва да четат повече.

„Ролята на Леоне в „Глембави“ на Народния театър „Иван Вазов“ е изпитание по издръжливост – три часа сценично време, сложни партньорства и вътрешни трансформации.“

През тези три часа, в които той не излиза от сцената, нито за миг не изпуска образа. Партньорството му с големите имена от трупата на театъра – в лицата Деян Донков, Теодора Духовникова, Ана Пападопулу, Дарин Ангелов – прави ролята му да изглежда още по-богата и завладяваща. Особено сцената с баща му (Деян Донков) в края на първо действие, която остава препълнената зала без дъх!

Димов признава, че зад привидната лекота стои изключително прецизен процес.

Режисьорът Ивица Булян се оказва ключова фигура в този процес. Вместо да налага решения, той задава въпроси. Вместо да „поставя“, провокира. Първите седмици били посветени на класически действен анализ, а след това започва разчистване на всичко излишно – от жестове, от изкуствена интонация, от „театралност“ в лошия смисъл. Целта е една: истински контакт.

„Когато контактът между партньорите е силен, той неизбежно стига до публиката“, казва актьорът, описвайки философията на работата.

Пластиката на Димов в „Глембави“ прави силно впечатление. Самият той признава, че дълго е пренебрегвал жеста като инструмент, въпреки предупрежденията на преподавателите си, че „жестът е театър“. Днес мисли различно.

За ролята на Леоне си налага едно просто физическо правило: тежестта на тялото да пада назад, ръцете да не „разказват“ вместо думите, а енергията да бъде концентрирана в партньора. Дори физическа болка, появила се по време на репетиция, остава като органична част от персонажа. Това е онзи тип работа, при която един минимален жест може да означава повече от дълга тирада.

След Академията Димов прекарва две години във Франция – период, който определя като необходима дистанция. „Откъсването от средата те зарежда“, казва той и дори би въвел закон младите хора задължително да пътуват след завършване на висшето си образование.

Пламен Димов завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа на проф. д-р Ивайло Христов през 2013 г. Сред първите му роли на професионална сцена са Пожарникаря в „Плешивата певица“ от Йожен Йонеско в Театрална работилница „Сфумато“ и Герман в „Дама пика“ по Александър С. Пушкин в Драматичен театър „Николай О. Масалитинов“ в Пловдив.

През 2017 г. дебютира на сцената на Народен театър „Иван Вазов“ с ролята на Исус в спектакъла „Последното изкушение“ по Никос Казандзакис.

На първата ни сцена изиграва и ролите на: Потехин в „Чаровно лято с неизбежните му там неприятности“ от Максим Горки; Томас Вакранян в „Тигърът“ по Уилям Сароян; Градюзак в „Среща в Санлис“ от Жан Ануи; Фигаро в „Един безумен ден“ от Пиер дьо Бомарше; Инспекторът в „Хубава риба“ от Марк Райлънс и Луис Дженкинс; Скоти в „Облог“ от Дейвдид Линдзи – Абер; Чушкаров в „Двубой“ от Иван Вазов; Смион в „Народът на Вазов“ от Александър Секулов.

Проф. Ивайло Христов дава на Пламен безценни актьорски и житейски уроци по време на следването му в театралната академия. Актьорът споделя, че много от нещата, които професорът им е предал, му помагат до днес и ще ги помни винаги:

„Количествените натрупвания са важни“.

„Повече пот в репетициите, по-малко кръв в боя“.

„Ще правя каквото трябва, пък да става каквото ще!“.

„Безценен човек, учител и партньор е“, казва още Димов.

С особена благодарност говори за първите си срещи на сцената с Марин Янев и Красимир Спасов – фигури, които го карат да се запита не просто как, а защо работи в театъра.

И затова съветът му към младите актьори е прост: четете, гледайте, слушайте музика. Натрупването не може да се навакса в един репетиционен процес.

Актьорът ни споделя, че все повече го занимава идеята за „присъствието“ – онова be present, за което говорят много съвременни актьори. Не да играеш, не да демонстрираш, а просто да бъдеш там, с отворени сетива.

Въпреки че театърът остава неговият естествен дом, ако бъде поставен пред избор между голяма филмова и голяма театрална роля, признава, че вероятно би избрал киното – може би от любопитство към другия мащаб.

Паралелно със сцената, Димов влиза и в новия сериал „Вяра, Надежда и Любов“ по bTV – история, ситуирана в 90-те години, с болнична и криминална линия. Неговият персонаж Филип е адвокат със светла и тъмна страна – амбивалентност, която актьорът намира за особено привлекателна.

Сериалът се развива в свят на мутренски сенки и морални компромиси – време, чиито митове продължават да живеят и днес. Сериалът ни пренася в едни от най-противоречивите години на българския преход. През 1998 г. държавата е крехка, а институциите се намират в пълен колапс. На този суров фон болница „Вяра, надежда, любов“ остава последният остров на човечността.

Продукцията представлява дълбок психологически портрет на времето, което е оформило съвременното общество. Историята проследява личните и професионалните съдби на лекарите в голяма болница, където се преплитат теми за морал, власт, зависимости и семейни тайни.

В личния си живот Пламен Димов е партньор на актрисата Радина Кърджилова и баща на петгодишен син. За детето си говори не сантиментално, а с любопитство, като за „социален експеримент“, който го изненадва с логиката си и способността да търси причините зад всяко явление.

В свят на непрекъснати репетиции, снимки и представления, Пламен се опитва да балансира, защото, както признава, не всичко може да бъде „свършено като хората“ в един и същи ден.

През този сезон можете да гледате Пламен Димов на сцената на Народния театър в спектаклите „Глембаеви“, „Розенкранц и Гилденстерн са мъртви“, „Оръжията и човекът“, „Венецианският търговец“, „Моби Дик“, „Хага“, „Един безумен ден“, „Облог“, „Двубой“, „Народът на Вазов“, „Бурята“, „Фиеста“ и „Разходка с Гогол“.

На въпроса дали изкуственият интелект ще повлияе на актьорската професия, Димов не звучи тревожно. Вярва, че ще има различни театри, за различни вкусове. Някои ще търсят чистото човешко присъствие без технологии, други ще експериментират с нови форми.

Но в центъра остава човекът.

И може би именно това е най-ценното в този момент от пътя на Пламен Димов – осъзнаването, че актьорът не е протагонистът на процеса, а инструмент. А въпросът не е дали ще блеснеш, а дали ще бъдеш достатъчно отворен, за да служиш на смисъла.

impressio.dir.bg