КЪСЧЕТА СПОМЕНИ ЗА ЕДИН МЪЖКИ ОСМИ МАРТ

Някога наричахме запасняци мъжете, които армията привикваше за определен срок от време в своите редици. Моят спомен за тогавашните запасняци е много ясен – без значение кой слагаше пагон, дали архитект, учител, инженер, лекар или чиновник, обличайки униформата всички ставаха еднакви: започваха да псуват и да пият. Апропо, по онова време мъжете идваха запас с туби и дамаджани. Които не бяха пълни с вода, а с вино и ракия.

На днешния  женски празник  реших да ви разкажа за един изцяло мъжки 8-ми март, чиито спомени никога няма да изчезнат от паметта ми. Късчета спомени, които ви предлагам, уважаеми читатели.

В град Х на Северна България по онова врем имаше кадриран мото-стрелкови полк. Това ще рече, че в тази военна част има малко офицери и малко старшини. И нито един войник. Веднъж годишно обаче полкът викаше под знамето си запасняци и ставаше истински, какъвто трябва да бъде по врем на война. Именно този полк, със запасняците в него, бе изпратен на учение на турската граница, в района на село Звездец.

По това време аз ръководих група парашутисти, чиято задача беше да разузнава полка. На 8-ми март обаче по радиостанцията дойде нова заповед – да се доберем до щабни карти, които да предоставим на нашето командване. Заповедта бе изключително трудно изпълнима, защото един полк в гората има сериозна охрана – видима и невидима. А щабните карти се намират в щаба на бойната част, където охраната трябва да е многократно по-сериозна.

Заповедта си е заповед и тя трябваше да бъде изпълнена. На 8-март вечерта моята група от 7 души навлезе в района на полка. Движихме се много внимателно, очаквайки постовете на противника. За наша изненада предвижването ни ставаше като на парад – без никой да ни пречи. Щом стигнахме до палатките и фургоните за офицери, разбрахме защо е така. Всички пиеха. Над 1000 мъже с униформи вдигаха наздравици за женския празник, а по това време в армията нямаше дами. Вино, ракия и водка се лееха във всяка палатка и на огньовите, запалени в гората. Реших да изчакаме. И наистина, към полунощ „героите“ се измориха. Всички заспаха, включително и постовете им. Бяхме на ръба да ни разкрият, когато един униформен реши да се облекчи в храст, където бяха двама от моите парашутисти. Те обаче запазиха нерви.

А ние имахме чувството, че сме на концерт – хъркането от палатки и фургони бе толкова силно, че сигурно се е чувало и в Турция, чиято граница бе на по-малко от 10 км.

Безпрепятствено влязохме в един от щабните фургони, вземахме две командирски чанти с карти. На тръгване момчетата ми прибраха и 5 автомата „Калашников“.

Задачата бе изпълнена, дори преизпълнена. Когато на другия ден получих грама за място на среща и заповед да върна картите и автоматите, се уверих, че запасняците от миналата нощ бяха изтрезнели. Офицерът на когото ги предадох, бе получил нервна криза. Извиних му се, а той ми каза, че никога няма да забрави този 8-ми март.

И аз не го забравих. Оттогава знам, че мъжете обичат повече да празнуват най-женския празник. Дори, когато са без дами до себе си. В името на любовта, разбира се.

Георги Мангинов