ЗАВРЪЩАНЕ ПО КОЛЕДА

ЗАВРЪЩАНЕ ПО КОЛЕДА

Тони Кондева е ученичка в 10 клас в ПМГ „Добри Чинтулов“. Публикуваме нейните размисли за същността на Коледа и силата на семейството.

Таксито спря на улицата, на същото място, където преди по принцип спираше. Излязох. По радиото на път насам чух, че тази вечер ще е студено, но аз усещах топлина. Гори в мен огън и топли сърцето ми, изстинало от дългия престой далеч от семейството ми, от приятелите, от дома, от обичта. Бях заминала преди години. Сега се завърнах, но като че ли не бях у дома, може би привикнала да бъда далеч и сама. В ушите ми още отекваха самоуверените ми думи при отпътуването и затръшването на вратата след мен, думите на родителите ми, в които се усещаше разтревоженост, но аз се направих, че нищо не забелязвам. Те никога не ме спряха да замина, вероятно защото виждаха моята упоритост и решителност. Естествено ме предупредиха за скритите опасности по несигурния път, който тогава поех, защото аз наистина нямах идея къде отивам и какво исках да открия. И естествено аз им се противопоставих тогава сигурна, че това е единственият начин да намеря какво наистина искам от самата себе си. Сега съжалявам за начина, по който си бях въобразила, че трябва да замина, но не съжалявам, че се впуснах в неизвестното. Ако не бях заминала, никога нямаше да разбера, че въпреки смелите мечти да бъдеш независим, когато мъглата пред очите ни бъде отвята от вятъра на времето, търсим единствено прекия път към дома.

Стоя по средата на тази така тясна улица заедно с тежкия ми куфар, който е неизменен другар в последните месеци. Явно наистина е студено, защото пътят е заледен, но дори опасността да се разболея, както принципно ставаше, когато стоя дълго време навън, не ме спря да вдишам дълбоко от ледения въздух. Но интересното е, че не усетих мраза, проникващ в белите ми дробове, а по-скоро утехата, която преминава през цялото ми тяло като лек и внезапен ток. Кварталът не се е променил и знам точно къде се намирам. Залезът като лавина залива малкия град, а аз съм просто едно малко камъче по пътя. Точно в този момент стоя неподвижна, включила в режим на готовност, но изобщо не се чувствам готова. Взирам се в старата ни къща, вече украсена с Дядо Коледа на покрива, както семейната традиция повелява, и с лампички по цялата веранда, които блещукат и се надпреварват коя ще стигне първа до финала. Вътре също свети. Виждам съвсем ясно силуетите на мама, татко и по-голямата ми сестра, щъкайки от стая в стая, явно приготвяйки се за Бъдни вечер. Мама вече сигурно е приготвила деветте ястия за трапезата и великите карамелизирани ябълки с пуканки и се приготвя да произнесе молитвата, когато всички ще сме събрани около масата. Любимият ми момент. Всяка година стоях отстрани и гледах как всеки се занимава с нещо странично от подготовката, освен мама, която посвещава целия си ден за идеалната вечеря. Сестра ми и татко обикновено разглеждат стари коледни снимки, а Бенджи, нашият кокер, стои на топло до камината и сгрява премръзналите си лапи от току-що навалелия сняг навън, в който допреди минути се е заравял и е търсил поредната пръчка, която по-късно тайно от нас да изгризе и така да осигури достатъчен брой „клечки за зъби” на цялото семейство за година напред.

И така всички, усетили аромата на тамян ,който беше знак, че вечерята ще започне, се събирахме край масата безмълвни. За мен в това се състоеше магията на всяка наша Коледа. Да видиш любимите си хора на едно място. Задружни, загърбили работа, задължения и тревоги в името да са заедно.

Стоя и се обвинявам защо не мога да прекрача прага на дома, където отново ще бъда част от приказката. Дали несигурността за това, как ще бъде прието моето неочаквано посещение, което самата аз не знаех, че съм възможна да осъществя след толкова години без да се обадя дори и за минута на мама и татко. Или е страхът, че нещо няма да е както преди. Страхът в промяната, която се очакваше след дългото ми отсъствие от живота им. През какво ли бяха преминали пред тези години…Стискам ключа от дома, но като че ли не знам как да го използвам. Говоря сама на себе си: „Що за човек съм, който да зареже по този начин най-близките си и как е възможно да нямам смелост да вляза при хората, които са понасяли безкрайното ми пелтечене, често водещо до задавяне и хапливите ми коментари по време на някое телевизионно предаване или разточителните ми истории, горделиво разказвани, уж забавни, хвалейки се, че съм научила нещо ново в училище ,например, които започват от някъде и свършват никъде. Как може?!”. Тогава като прохладен бриз по време на горещ ден през август ми изскочи мисълта за онези, които копнеят и биха дали и малкото, което им е останало, и последната семейна ценност, в името да зърнат близките си. Онези хора, които са изгубили броя на дните далеч от мястото, където за първи път са проходили и са научили що е обич към дома и семейството. И като един мозък, който незнайно как не е изпаднал в състояние на психическа преумора, се замислих защо Коледа трябва да почука на вратите, за да разберем, че там има хора, които ни мислят и се тревожат. Които всяка секунда очакват телефона да позвъни и да чуят гласа ни и този, често едноминутен разговор, е достатъчен да върне щастието в душите им след дългия, натоварен с негативизъм ден. Защо трябва само при необходимост в ума ни да изниква мисълта: „Може да се обадя да ги чуя…”. Да не говорим за всички деца по света, които нямат родители и дори роднини, принудени да прекарват дори и един така спокоен и вълшебен празник  като Коледа, както могат и както намерят за добре. Най-големият проблем сред обществото е точно тази липса на оценка. В това съвременно общество все още има сила твърдението, че за да започнем да зачитаме нещо или някой като ценност, трябва да се изправим на ръба пред това да го загубим. Защо трябва да е така? А аз стоя на този заскрежен път и се питам куп въпроси, на които вътре в себе си знам отлично отговора, губейки поредните минути със семейството ми, толкова ценни за мен…И сега пристъпвам, но отново спирам. Този път вадя от раницата си телефона и за пръв път от месеци го използвам за нещо полезно…снимам. Запечатвам този момент, за да мога всеки път, щом изгубя пътя към дома и съм на кръстопът и всеки път, когато отново забравя за обещанието си, дадено към мен в този момент, да преоткривам неговия смисъл – да се завръщам там, откъдето всичко е започнало, да уважавам и откривам зад замъгления ми поглед красотата на дреболиите край мен, да бъда отново част от най-печелившия отбор – този на семейството, защото знам, че само така ще съм истински щастлива и така ще направя щастливи и близките ми. Снимам, за да мога да будя в съзнанието си тези мисли, които сега преминаха през мен и усетих с цялото ми тяло като трепет. Прибрах телефона си в джоба и сега продължавам да правя крачка след крачка. И на всяка крачка в странния звук, който издават подметките на ботушите ми при стъпването на току-що навалелия сняг, чувам някой да ми шепне: „Още малко!”, „Съвсем малко!”,  „Почти стигна!”. Или съвсем съм изгубила ума си в дългия си монолог или просто самото усещане, че стъпвам по земята на родната къща беше събудил в мен шантавото ми въображение, спящо зимен сън от седмици, защото съзнанието ми беше съсредоточено само върху това мое завръщане и неговото осъществяване, заедно с всичко, което имаше вероятност  да се обърка и да промени или провали така или иначе недобре структурирания ми план. Бях си мислила дори какво ще кажа, но всичко в крайна сметка завършваше всеки път по един и същ начин с думите: „По-неловко няма на къде”. Едва сега считам, че мога правилно да разтълкувам и да разбера какво се пее в тази така любима песен на мама „Отново у дома”. Тази песен  звучеше често  вкъщи, но като че ли никога не бях се постарала да я разбера, но мисля, че открих моя смисъл, моята поука. Всеки от нас е мечтател и като едни мечтатели ние се впускаме в неизвестното, вълненията и опасностите, които крие пътя, без дори да си сложим предпазен шлем за всеки случай. Мечтаем да видим света по начин, който никой досега не е видял. Е, други мечтаят  за последния модел телефон, но не за тях ми е думата в момента. Та да се върнем към основната тема на песента. Да, имаме богата фантазия, в която се разхождат какви ли не измислици, но именно тя ни дава правото да сме необикновени сами по себе си и да сме всичко и всеки, който пожелаем, дори и само в нашия свят. Но времето не замръзва и неочаквано най-голямата ни мечта е завръщането у дома, която се оказва и най-смелата и предизвикателна мечта, която някога сме таили в себе си.

Потънала в дълбините на тези мисли не усетих как вече стоях на верандата, стъпала на постелката  на входната врата, на която пишеше: „Добре дошли в нашия дом”. Беше мокра и леко по-протрита в дясната и част, която по принцип имахме навика да използваме по-често. Отново изтрих обувките си в тази част и усмивката изскочи на лицето ми без дори първоначално да осъзная. Вдишах поредната дълбока мразовита глътка въздух, който вече ми се струваше съвсем горещ може би поради факта, че бях на прага на бащиното огнище, вече напълно готова да се осмеля да сбъдна моята най-съкровена мечта, откакто отпътувах. Най-накрая знаех как да използвам ключа в ръката си.  И така, отворих вратата на моя дом за едно ново начало в навечерието на Коледа.

 

Тони Кондева

Предишна СЛИВЕНСКИ ХУДОЖНИЦИ ПОДПОМАГАТ БЛАГОТВОРИТЕЛНОСТТА
Следваща МАСОВ БОЙ В НОЩЕН БАР

За автора

Може да харесате още

Новини Сливен 0 коментара

ДЕЦА ОПОЗНАВАТ ХАЙДУШКОТО МИНАЛО

  В Сливен започва кампания за опознаване на хайдушкото минало. Тя  е сред децата от детските градини и учениците от началния курс , които ще оцветяват  книжката „Хайдушки времена“. Организатор

Новини Сливен 0 коментара

ШОФЬОР ОТ ГРАДЕЦ ПОМЕТЕ ВЕЛОСИПЕДИСТ С ДЖИП

Поредната тежка катастрофа, която по чудо се размина без жертви, стана вчера в сунгурларското с. Славянци. Около 17.15 ч. на ул. „Георги Димитров“ мощен джип „Мицуиши Паджеро Пинин“ с ямболска

Новини Сливен 0 коментара

6 000 БАЛИ ИЗГОРЯХА ПРИ ГОЛЯМ ПОЖАР

Голям пожар уплаши град Твърдица. По първоначални данни са изгорени над 6 000 бали сено, но е възможно бройката да е с няколко хиляди по-голяма. Това съобщиха пред  Sliveninfo огнеборци,

0 коментара

Все още няма коментари!

Може да сте първият който коментира публикацията!

Остави коментар

eleven − eight =