ЗАВЕЩАНИЕТО – МОСТ МЕЖДУ МИНАЛОТО И БЪДЕЩЕТО

Сливналията Иван Димов е юрист по образование и адвокат по професия. Бил е председател на Окръжен съд – Сливен, член на ВСС и депутат. Sliveninfo ви предлага негова статия за завещанието и големите дарители в българската история. Иван Димов посочва сред тях и Хаджи Мина Пашов – един от големите дарители на град Сливен.

Завещанието – толкова сухо юридическо понятие, а всъщност – най-интимният мост между живота и смъртта, между миналото и бъдещето. То е не просто документ, подписан и подпечатан. То е признание за ценностите, в които вярваш, и последният шанс да ги предадеш на онези, които идват след теб.

В него човекът намира начин да надмогне физическата смърт – чрез делата, които оставя. Завещанието е своеобразна форма на памет: споделяне на материални и духовни блага, но и изповед за смисъла на един човешки живот. Това е „живот в битието на другите“ – на наследниците, на съгражданите, на цялата общност.

Завещанието не е само юридически механизъм, който определя съдбата на имоти, пари или къщи. То е социално-правен акт с дълбок морален смисъл. Законът урежда формалната му сила, но духът му надхвърля всяка правна рамка. В него проличава онова, което наричаме „личностна визия за бъдещето“ – морал, състрадание, съпричастност и отговорност. Завещанието е начин да намериш непреходното в преходното.

Дарителството, съпътстващо завещателните актове, е естествено продължение на тази мисия. Много от големите български дарители са избирали да завещаят на училища, университети, болници и читалища, защото са знаели: истинската памет не е в имота, а в съграденото за другите. Неслучайно у нас от края на 19-ти до средата на 20-ти век върви една мъдра максима: „Спечелих ги от народа, връщам ги на народа.“ Разбира се става въпрос за завещания и дарения в полза на лица извън кръга на най-близките родственици.
Такова завещание не е каприз, а отговорност. Това е доброволно поемане на дълг към Отечеството – онова Отечество, което те е родило, образовало и закриляло. В различни епохи завещанието се е превръщало в ключ към националната съдба – то е подпомагало просветата, културата, здравеопазването. Чрез завещанието отделният човек е бил способен да променя обществото.

И днес, когато живеем във време на ускорено забравяне, именно завещанията са свидетелство за зрелостта и морала на обществото. Те са паметници, написани не с камък, а с думи и дела. И ако искаме да разберем кои сме, трябва да се върнем към заветите на онези, които са оставили част от себе си – не само за близки и роднини, а за всички.

Как тази тема е намерила своето развитие в българското общество от епохата на Възраждането до наши дни. Скромен анализ и неизбежни изводи, които читателят сам ще си направи и сам за себе си ще си отговори: Дали да прави Завещание въобще и в чия полза.

Това не е разказ за правния механизъм за разпореждане с имущество след физическа смърт, а проследяване на развитието на ценностната система на едно общество от възстановяването на неговата държавност до наши дни.

През 1901 г. Правителството на Петко Каравелов внася и 11-то обикновено ОНС приема един от първите ни Закони за образуване на Дарителски фонд, с който се приема ежегодно на специална Панахида да се почита паметта на Дарителите и Завещателите като се посочват поименно всяка последна неделя преди Деня на Народните Будители (1 ноември ). “ Да се постанови, за да се научат и другите да правят това” – заявява Петко Каравелов от трибуната на Парламента. Амбицията на управляващите е това да стане традиция. Действително чак до 1946 г. честванията са ежегодни. На тези представителни водосвети в присъствието на Министри, държавни и общински служители, учители, ученици и граждани се споменават с почит и благодарност имената на тези хора. В Обществото се изгражда дух на преклонение и уважение към хората, които са предоставили част или цялото си материално богатство за народополезни цели.

Хората, които ръководят България в края на 19-ти и началото на 20-ти век високо оценяват и поощряват с адекватно Законодателство тази дейност.

Светъл пример за благодетел в действие, предоставил своите пари не за показност, а за създаване и изграждане на институции за борба с болестите и грижи за бедните е Димитър Петров Кудоглу (1862с. Габрово, Ксантийско – 1940 Пловдив). В завещанието си от 01.12.1926 г. направено в Пловдив споделя:

„Намирал съм смисъл в живота, радости щастие само тогава, когато съм можал да направя нещо добро, да бъда полезен на народа си, на бедните, на страдащите. Богатството, спечелено с честен труд, според мене трябва да служи човеку, за да върши добри и полезни дела.

Водим от тия начала и от искрено желание да спомогна що-годе на моите сънародници, страдащи или застрашени от болести, опасни за народното здраве, знаещ, че най-ценното благо за всеки човек, както и за самото общество, е доброто здраве“, след като взех съветите на вещи лекари, реших да създам и обзаведа в Пловдив на мои средства и издръжка на вечни времена един Дом на благотворителността и на народното здраве, носещ моето име, който ще води борба с най-опасните за обществото в днешно време болести: детските, туберкулозата, венерическите и пр., и който ще поощрява благотворителността и милосърдието. В този Дом ще бъдат преглеждани, изследвани, упътвани и церени страдащите или подозрително болните от горните и други опасни болести, бозайничета и техните майки; ще се вземат необходимите предохранителни мерки за запазване семействата на болните, както и обществото, от заразяване, за да може да се създаде поколение“.

За Димитър Икономов, роден през 1852 г. в Казанлък и създал фонд „Братя Димитър и Стефан Костови Икономови“ и направил щедро дарение в полза на Българската академия на науките през 1924 г. завещанието е като гражданска педагогика, въздигаща универсален хоризонт от морал, вяра и служене:

„1. Не дойдох на света да ми служи светьт, а да му служа.

2. Дето няма вяра, няма и морал.
3. Системността е майка на всяка сполука.“

Тези три максими Икономов нарича спасителни начала и поставя две основни цели на дарението:

„1. За поддържане и съвършенстване гражданските, обществени, отечествени и високочовешки добродетели, та да се усилва у българския народ култ към Отечество, вяра, просвета, правда, сговор, мир, братство и човечност;

2. За насърчение и подкрепа на книжовни трудове по морала и по началата на 14-те точки на (Томас) Удроу Уилсъна“, предимно точката за свободата на населенията да се самоопределят и за правото да уреждат сами съдбата си.

За големият български търговец и предприемач от Свищов Димитър Апостолов Ценов(1852 г. Свищов – 1932 г. в София) и неговата благодетелствена дейност е писано много. Тук само ще цитирам част от завещанието му, направено през 1912 г. :

„Моите деди, баща и аз намерихме нашия поминък в търговията и по традиция привезан към нея, съм твърдо убеден, че в бъдеще в България търговията и нашето търговско съсловие, ако то успее да се постави на висотата, която му подобава, ще бъдат важни фактори не само по развитието и напредъка на нашето отечество, но ще имат и решающо значение в съдбата на родината ни. Дълбоко убеден в това и от желание  да бъда и аз що-годе полезен за постигането [на] тая цел, реших да посветя всичкия си труд на търговското поприще. И като вярвам , че по този начин мога да бъда същевременно донякъде полезен и на родния си град Свищов, тъй  жестоко онеправдан от настаналите след Освобождението ни нови условия.“

От Завета на Ценов и прозорливостта му за ролята на търговията и професионализма ще се роди Стопанска академия, носеща и до днес неговото име в гр. Свищов.

Йорданка Филаретова (1873 г. в София – 1915 г. София). Милосърдна сестра по време на Руско турската война 1877/78, съпруга на известния общественик и просветен деец Сава Филаретов, първата жена наградена със значка на БЧК. Отдала се изцяло на благотворителна дейност след смъртта на съпруга си и сина си, в дарствения акт от 1909 година пише:

„От любов и почит към моите най-близки покойници и от състрадание към страдующите по немощ мои еднородни и едноверни братя аз съм решила да пожертвувам безвъзвратно всичките си движими и недвижими имоти за построяване в София и поддържане на вечни времена един приют за лица престарели, бедни, немощни и недъгави от двата пола и от българско православно вероизповедание, за която цел преди няколко дена по моя инициатива се основа в сто-лицата благодетелно дружество „Всех скорбящих радост“.

Понеже целта на това дружество е моя заветна цел, от друга страна, лицата, които влизат в неговия състав, ми вдъхват достатъчно вяра за осъществяване целите ми, реших доброволно и по мое собствено желание, без всяко външно вмешателство, да подаря на реченото дружество засега част от имотите ми, що притежавам.“

Благодетелят на Копривщица Хаджи Ненчо Дончев Палавеев (1859 г. -1936 г.). Прекарал почти целият си живот в Египет, придобил значително богатство(акционер в дружеството за построяване на Суецкия канал, притежател на недвижими имоти в и около Кайро и Александрия, собственик на ценни книжа и акции от няколко банки в Египет), не забравя своето отечество. През целия си съзнателен живот дарява солидни суми в многобройни и разнородни благотворителни дейности. В завещанието си от 01.01.1932 г. пише:

„В чужбина, макар и с разклатено здраве, аз не преставах да мисля за доброто на милото ни Отечество и по една необходимост – напредналата ми възраст – ме принуди да се върна в България. Тук, в хубавата родна земя и природа, здравето и силите ми бързо се възобновиха. Благодаря на Всевишния, че до днес, макар и в преклонна възраст, искрено обичащ Болгария, чувствувайки нейните хубости и като зная нейното минало и славни борби, които нашите прадеди и аз като техен съвременник съм водил за доброто на Отечеството ни, сравнявайки тия епични борби с другите народи и как последните ценят своите герои, поети, писатели, за първа своя длъжност счетох, че и аз трябва да се погрижа за увековечаване на тия исторически борби, които нашето Отечество е водило, и да дам дан на заслужените наши герои за освобождението на нашето мило Отечество. С малко или много средства, които дадох на последното, въздигнах паметници на заслужилите наши герои, които в тъмното робско минало са озарявали пътя на народното пробуждане и народна свобода.

За постигане на горните цели въздигнах в родния си град читалище театър; съзидах паметник за Априлското въстание през 1876 г.; реставрирах църквите и училищата, които бяха съзидани от моите праотци и които се бориха за духовната и политическа свобода на нашия народ; подпомогнах ред родолюбиви организации за постигане на целта, за която са създадени, и им пожелах достойна служба за Родината.“

Хаджи Ненчо Палавеев не е просто дарител от голям мащаб, той строи Пантеон на осмислената и целенасочена щедрост към родния край. Цинизмът на Народното Събрание през 1951 година е изразен в официализирано съжаление че “Фондация Палавеев не може да се закрие, защото разполага със средства в чужди банки” т.е. Народната власт не може да се “докопа” до средствата на благодетеля и през 1976 година канцеларията на МНП препоръчва да се пристъпи към ликвидация на тази Фондация, защото няма доходи. Недвижимите имоти са актувани от МНП, а личните ценности на Хаджи Ненчо Палавеев са прехвърлени на Общинския съвет на Копривщица. Така Фондът плод на щедростта и съзнанието на един милеещ за България гражданин престава да съществува

За Тодор Пиперевски (1877 г. Щип – 1942 г. София): „Целият ми живот е бил една непрекъсната верига от усилия, труд, жертви – една непрекъсната борба на стопанското поприще. Всичко това, което е определяло смисъла на моя живот, аз съм извършил не от някаква склонност към богатство, а за да мога чрез него да осъществя моите желания, които са били и смисъл на моя живот.

Една част от моите желания аз исках да осъществя още приживе чрез създаването на едно голямо и модерно индустриално предприятие, каквото е тъкачната фабрика „Марица“ в Пловдив, което създадох, за да дам чрез него един принос към народното стопанство, а от друга страна, да дам поминък на стотици работнически семейства. Моето желание е това предприятие да продължи своята дейност и след моята смърт, под ръководството на лицата, които са ми били най-близки сътрудници при неговото създаване и които най-добре познават чувствата и отношенията ми към това мое свидно създание.

Обезпечавайки живота на моята съпруга Стефана Пиперевска и при липсата на други възходящи и низходящи законови наследници, аз искам свободната част от моето състояние да бъде използвана за полезни и благотворителни цели, според изложеното по-долу, с пожелание и моята съпруга да постъпи някой ден по същия начин с това, което и оставям.

С това предпочитание аз считам, че ще удовлетворя една нужда, тъй като нашите братя от доскоро заробена Македония поради от новите предели, които поради робството бяха лишени от много от възможностите, на които се радваха свободните българи от старите предели.“

Блестящ пример за съчетание на индустрия и национален идеал.

За Козма Тричков (1808 г. във Враца – 1867 г. в Букурещ):  „Като си наумявам, че человеку не е естествено дадено да познава дирния час на живота си и тъй е необходимо да бъде готов за всяка една непредвидима случка и най-вече като нямам нито един наследник горен (баща, майка) и долен (деца), като неженен…и наконец, като гледам, че отечеството ми България има голяма нужда от умствено развитие, като Българин“, роден от родители българи, православни, в гр. Враца, ако и от малък съм напуснал отечеството си… но понеже го обичах много, всичкия си живот се трудих за неговото благоденствие, вярвам, че изпълнявам една от най-святите длъжности, като ида в помощ на отечеството си с малкия си имот, когото посвещавам за умственото му развитие …“

Така разпределя почти цялото си имущество за общественополезни цели – за църквите във   Враца, за новостроящия се български храм в Букурещ, за болница и училище в Търново, за издръжка на студенти в чужди учебни заведения. Пример за възрожденска идея в най-чист вид – обикновения частен имот се превръща в голяма обществена мисия за „умственото развитие на отечеството“.

Мотивите за благотворителния жест на Тодор Стратиев (1841 г. – 1890 г.), ,занаятчия от Ловеч идват от убежденията му, че:

„Науката е оная сила, която може да облагоделствува народите и да подобри благосъстоянието им, и нравствено, и материално… За България са необходими индустриални, промишлени и занаятчийски училища и че на учащите се в тях трябва да се дават всевьзможни улеснения“.

Учителят от Пазарджик Тодор Пенев Тодоров (1871 г. -1940 г.) оставя в полза на обществото цялото си състояние придобито в резултат на скромен и отдаден на професията си живот, ръководен от максимата „Да върнем повече отколкото сме дали“. Той почива през 1940 г. и завещаното имущество е на стойност над 1 млн. лева и включва недвижим имот, спестовни влогове, ценни книжа и други. Завещанието е високо оценено от Пазарджишката общественост, както заради материалната му стойност, така и за моралните подбуди на Дарителя. Учителят продължава да учи и след смъртта си.

За Мария Влайкова (неизв. г.-1926 г. ), учителка, родена в Битоля, съпруга на бележития писател и общественик Т.Г. Влайков:

“ Големият успех на кинематографа, разумно уреден и контролиран, който може не само да достави висша естетическа наслада, но може да служи за възпитание на младото поколение и народа, зароди у мене идеята помощта, която имах желание да окажа на театралното дело у нас, а чрез туй и на народната просвета, да се свърже със създаването на един народновъзпитателен кинематограф”.

Намерението и е да предостави на Министерство на народната просвета салон, който след смъртта и да се ползва за културно просветни цели. Салон, който ще стане собственост на МНП и от получените приходи да подпомага театралното дело, включително да се издържат даровити български артисти и един писател, който да пише народни исторически драми. Последният да се усъвършенства в областта на филмовото изкуство, да се възпроизведе на филм цялото българско минало още от епохата на Симеона, Самуил, Асеневата и други светли епохи; всички паметници, крепости и манастири и ние да представим пред чуждия свят и бъдещото наше поколение историята на нашето отечество, на стара, велика България. Всички кандидати трябва да бъдат “въодушевени от любов към театралното дело и да служат на народното изкуство…, да обичат своето отечество България, да милеят и се трудят за преуспяването на България да бъде тя велика, силна и културна.”

Мария е визионер. Вижда киното като народовъзпитателен инструмент. Културна памет в модерен формат и поглед в бъдещето.

Мимоходом ще спомена и части от дарствения акт на Стоян Дончев Миленов, юрист в София, който през 1943 г. пише:

“ С учредяването на фонда, искам да обърша малко сълзи на ония, които страдат подобно на мен в детските и юношеските години. Приходите от фонда следва да се използват за закупуване на учебници на най-бедни, най-добри по успех и с примерно поведение ученици…българи, синове на благонадеждни родители и радетели за благополучието на страната”.

Атанас Вучков Тинтеров (1857 г. Калофер – 1927 г. София) учител, професор по математика, създава два дарствени фонда в сферата на просветата  и образованието, споделя:

“Подпомаган в голяма степен от обществената благотворителност, аз дълго време си бях турил на ум да пестя, та да мога да се отплатя за стореното ми от обществото благодеяние”.

Тази поредица включва не десетки, а стотици имена на достойни българи от всички прослойки на обществото, предоставили с ясно съзнание придобитото приживе от тях за въздигане на България.

След 9ти септември 1944 г. за новата отечественофронтовска власт дарителството и благотворителността принадлежат към една отминала епоха “на лицемерна благотворителност, в която се спотайват лакеи на Династията и врагове на Народната отечественофронтовска власт.” Държавата изцяло поема отговорността и грижата за българската просвета, здравеопазване, култура и всички сфери на обществения живот. С поредица от законодателни промени периода между 1945/51 година са закрити всички фондове, произтичащи от завещания и дарения, ликвидирани са фондациите, създадени с такава цел, всички парични средства се вливат в държавния бюджет. За финансовото им обезкървяване допринася включително и Законът за национализация на частните предприятия. Държавата се разпорежда и с предоставените недвижими имоти. Волята на завещателите и техните обществено значими подбуди са дълбоко погребани и заличени от идеите за народното добруване и грижата за народа, осъществени от ръководната роля на Комунистическата партия. До края на 40те години само фондовете към Софийски Университет са били на 30 броя с общ капитал над 13 млн.лв. Към БАН са били формирани около 100 дарителски фонда, носещи значителни приходи, към Светия синод тези фондове са 46. Благотворителните фондове при Министерство на народната просвета са били над 200, отделно към всяко висше учебно заведение и училище в страната са съществували десетки обособени дарителски фондове. Същото се отнася за частните дарителски фондове към болници, изградените с пари на дарители сиропиталища и приюти за стари хора. По приблизителна оценка отнетото в полза на държавата имущество на дарители и завещатели,  надхвърля 5 млрд. лв. Ограбени са не само парите и имотите им, но и Паметта на няколко поколения достойни българи.

Последвалият исторически период в България се използва ограничено Дарителството, като се правят такива актове само в полза на близки и роднини. Прекършена е традицията “Да върнем повече отколкото сме взели” или “Спечелих ги от Народа, връщам ги на Народа”. Създава се усещането, че към паметта на хората, които са предоставили своето имущество и средства за значими обществено полезни цели е приложена римската максима Domnatio memoriae (проклятие на паметта). Особена форма на посмъртно наказание, прилагана в Древен Рим към държавни престъпници – узурпатори на властта, участници в заговори и опетнили себе си властници.

Промените през 1989 г. вдъхнаха надежди, че е възможно моралът на Възрожденците и предприемачите, на обикновените учители, занаятчии и държавни служители да бъде вдъхнат и в съвременниците. Следващите три примера ще ви накарат да се замислите доколко сме успели да възстановим тези позабравени български ценности.

Завещанието на Неделя Маккартни-Мамарчева е направено 1977 г. в Оксфорд и е открито през 1989 г. Желание на наследниците на легендарния капитан Мамарчев е тяхната семейна къща, намираща се на тогавашният бул. Клемент Готвалд № 54 (сега Евлоги Георгиев), да бъде превърната в музей на Георги Мамарчев и Георги Раковски в София. Завещанието включва и значителни парични средства, които да се предоставят на Българската Асоциация на Университетските Жени (БАУЖ). Естествено парите над 150 000 паунда са “прибрани” от българските чиновници на МВнР с любезното съдействие на посланици и консули на България в Лондон. Имотът – кой го е грижа да прави музей на Мамарчев и Раковски в София, стига им в родния Котел!

Волята на наследниците, починали в чужбина – кой се интересува от тях!

Сагата продължава до 2007 ма година, благодарение на упоритостта и ангажираността към паметта на завещателите на ръководството на БАУЖ, но видимо без изгледи за успех.

Пренебрегването (погребването) на народната памет и почит към завещатели и дарители в годините на Демокрацията застига и дарението на Хаджи Мина Пашов. Роденият в Йерусалим българин и добил първоначално образование в гр. Сливен като ученик на “Добри Чинтулов” научава няколко езика, включително руски и гръцки. Секретар е на българските търговци в Румъния, участва в борбата за независимост на Българската църква. Сближава се с Драган Цанков и влиза в кръга на поддръжниците на Г.Раковски “Верни приятели”, които набират и изпращат младежи за Първата Българска Легия. В турската столица се занимава с книжовна и издателска дейност. През 1866 г. става инициатор за откриването на Българското читалище в Цариград и е негов пръв председател. Поради революционните му дела е принуден да замине за Одеса и в последствие е делегат на одеските българи в Браила за основаването на Българското книжовно дружество. Активно участва в Руско-турската война 1877/78 г., включително снабдява с храна Руската армия. Награждаван с много ордени. умира в Петербург. Един от най-щедрите дарители на град Сливен. Благодарение на дарителската му дейност Общината става собственик и на сграда на ул.Цар Освободител 1 в София (срещу Царския дворец). На 08.01.1953 г. Министерство на Комуналното стопанство и благоустройство предава имота на “Софжилфонд” и неоснователно елеминира собственика – Община Сливен. Столична Община Средец през 1993 г. признава, че имотът е собственост на Сливенската Община. Четири години по-късно (1997 г.) Министерски съвет на Република България решава и продава сградата на Дрезднер Банк за строеж на банков център. Така Държавата прекроява волята на Дарителя и следва някакви свои правила и виждания. По ирония на съдбата предстои там да се нанесе Конституционния съд на РБългария.

През месец август 2002 г. в Женева умира Теодор Делчев Димитров. Български емигрант в Швейцария от 1958-ма година, който се издига до Зам.директор на Библиотеката на ООН в Женева. Човек с голяма обща култура и разностранни интереси, публикува през 1979 година първите 5 тома от поредицата “Международната документация за Македония” с общо заглавие “Жалбите на Македония”. През 1994 година Димитров защитава Докторат по политически науки към Института за Международни изследвания в Университета на Женева. Темата е “България и Обществото на Народите: опитът с международната защита на националните малцинства”.

По думите на българския журналист Енчо Господинов, който се среща през 80-те години на 20-ти век с емигранта: “ Той е един от най-интересните хора, които съм срещал – рядък патриот и голям българин”.

Димитров завещава цялото си движимо и недвижимо имущество на България – къща в Женева, имение в Жакс, кантон Во, над 50 000 книги, много от които старопечатни, повече от 500 икони, древни статуетки, гравюри и други произведения на изкуството.

На 17 Август, 2025 година по повод 23 години от смъртта на Т.Димитров, в близките му поставят основателния въпрос : – “До кога материално-духовното богатство завещано на Държавата ще бъде недостъпно за българина, комуто то принадлежи?“. Публикувания In Memorium във вестник 24 часа от 16.08.25 година, близките му припомнят още “ …като работещ 34 години в библиотеката на ООН в Женева и достигнал там длъжността Заместник Директор, той израства и постига високи професионални успехи. Последователно заема постовете на вицепрезидент (1972 г.), Генерален секретар (1975 г.) и Президент (1980 г.) в Асоциацията на библиотеките на международните организации. Негови книги, документални поредици, доклади от Международни форуми, статии и студии са притежание и се използват в едни от най-големите библиотеки в света. Държавата прие дарението доброволно да го управлява и да го направи народно достояние. Какви са нейните намерения? Вече 17 години те не се обявяват! Обсъждат се проекти в основата, на които лежат парите, а не духовното.”

Реалността на това безхаберие от страна на получилата и приела завещанието Държава, е рушащи се и неподдържани имоти, изсипани в чували и ненадежно съхранявани културни реликви и никой не би се учудил, ако част от тези реликви и ценности са преминали в частни колекции. Такава е например съдбата на изключително ценната филателна колекция на българския емигрант в Германия д-р Андон Калоянов, починал през 1987 г. в Западен Берлин. В сбирката му от изключително ценни марки е предадена в България по съответния ред, но в последствие следите й се губят.

Завещанията и дарителските актове не са просто юридически документи. Те са морални камъни-основи, върху което се надгражда обществото. България от XIX и началото на XX век е родила цяло поколение дарители, които са виждали смисъла на живота си не в натрупаното, а в завещаното и неговото проектиране за бъдните поколения. След 1944 г. традицията е насилствено прекъсната, но не и унищожена. Възниква основателно въпросът – Какво е завещанието? – визия за управление на имуществото и след смъртта на направилия го или законова заблуда, че нещо зависи от теб и след края на земния ти път?

Значимостта на Завещанието, Завета, Дарението когато излизат извън пределите на физическите им параметри и са съотносими към развитието на съответна обществено-политическа и държавна структура най-честото се правят от хора вдъхновени и загрижени за развитието на училището, в което са завършили, на града в който са родени и израснали, на държавата, към която са привързани.

Запазването паметта на тези хора и извършеното от тях е критерий за морала, зрелостта и благородството на всяко общество.

Днес имаме ли шанс да възродим всичко това  – като пазим паметта, изпълняваме волята на дарителите и отново повярваме в простата максима: „Спечелих ги от народа, връщам ги на народа “ – колкото и странно да ни звучи сега?

адв. Иван Димов