ДЯДО ЙОАНИКИЙ – НАЙ-ДЪЛГОГОДИШНИЯТ МИТРОПОЛИТ У НАС, ОВАКАНТИ ОСОБЕНО ЖЕЛАН ПРЕСТОЛ

Един от кандидатите за поста вероятно ще е Агатополският епископ Йеротей – игумен на Поморийския манастир и викарий на Сливенската митрополия

Негово Високопреосвещенство Йоаникий Сливенски, който се представи в Господа на 9 януари сутринта след повече от 2 г. боледуване, бе най-дълго служилият митрополит на Българската православна църква (БПЦ). Заел архиерейския престол през 1980 г., той реално служи в Сливенската епархия още от лятото на далечната 1966 г. Назначен е там като протосингел след завръщането си от богословска специализация в Московската духовна академия.

Отделя се за малко от работата си в митрополията през 1970 г., когато заминава на нова научна специализация в Старокатолическия богословски факултет в Берн, Швейцария. След година отново е протосингел на Сливенската митрополия, а след 1975 г., когато е хиротонисан в епископски сан с титлата „Велички“, служи като викарий на тогавашния сливенски владика Никодим до смъртта му през 1980 г. След което го наследява на митрополитския престол.

Така дядо Йоаникий в действителност отдава общо повече от половин век от живота си на Сливен и

епархията, която стига на изток до Приморско и Бургас, обхващайки цялата южна половина от черноморското крайбрежие

на България. Това е и една от причините Сливенският митрополитски престол да е особено желан. Епархията е голяма и благодатна.

Светият синод на БПЦ трябва да се събере извънредно, за да определи временен наместник, който да организира погребението на починалия владика и в следващите три месеца да организира избора на следващия Сливенски митрополит.

Един от кандидатите за поста вероятно ще е Агатополският епископ Йеротей – игумен на Поморийския манастир и викарий на Сливенската митрополия. За овдовелия престол се очаква да се явят и още няколко епископи на БПЦ, които сега са на служба в други епархии.

През септември 2021 г., когато започнаха сериозните му проблеми със здравето, дядо Йоаникий написа писмо до Светия синод, в което обявяваше оттеглянето си от архиерейска служба, но после негови близки го убедиха да изтегли оставката си, за да не вкарва в излишен смут останалите старци в Светия синод.

Следващите години той прекара в митрополията

на легло, без да се появява публично никъде, нито да участва в заседанията на Светия синод

или пък в църковни служби.

За последен път той прие през април 2021 г. журналиста Георги Милков, давайки интервю за предаването „Религията днес“ по БНТ. (Виж част от интервюто по-долу.) Тогава, по случай навършването на 60 години от постригването му за монах, той говори за трудния път и подвига на монашеството. Това е и последната му обществена поява.

Макар и публично да не се показва заради напредването на болестта, като човек на словото владиката продължава да пише послания към епархиотите си по повод големите църковни празници.

Последното такова е Рождественското му послание към миряните, прочетено след празничната литургия в митрополитския храм в Сливен.

По думите на хората, останали близо до владиката до сетния му дъх, дори докато боледувал, той продължавал да пише и да редактира различни църковни издания.

Дядо Йоаникий, който

на млади години изпълнява и послушанието на митрополитски библиотекар,

обичаше да прекарва много време сред книги и богословски трудове. От всички велики отци на Църквата св. Йоан Лествичник бе най-любимият му автор и владиката не криеше, че почти всеки ден търси упование в неговите напътствия. Той често го цитира в проповедите и интервютата си.

Бях призван за монашеството, признава той в последното си интервю.

На друго място се връща към спомените за постъпването в Духовната семинария и описва това като един от най-съкровените моменти в живота си: Роден съм на 2 март 1939 г., а на 2 април същата година съм кръстен. Нямал съм и 40 дена, но за мен важна е както годината на раждането ми, така и 1953 г., когато постъпих в Духовната семинария. Тогава тя беше на гара Черепиш, Врачанска област.

Когато слязох на гарата, от пръв поглед бях запленен от това място: от природата, белотата на скалите, издигащи се към небето, тишината, уединението. Почувствах някаква привличаща сила, която не бях очаквал. Тогава си рекох: тука мога да остана цял живот.

Много силен спомен у мен са оставили камбаните на Черепишкия манастир „Успение Богородично“. Природата при Черепишкия манастир ме плени чрез очите, а тези камбани зазвучаха в сърцето ми. И сега чувам техния звън и се услажда душата ми.

Тогава съм бил 15-годишен ученик, неуравновесен, неукрепнал, незнаещ какво иска от живота, и тези малки знаци, неведоми докосвания, оказваха силно въздействие върху мене. Божието призоваване идва по различни пътища, без да си го очаквал. То идва, прониква в душата ти и започва невидимото си действие в нея. Човекът иска да припише на себе си решенията, предвидливостта, действията. Казва си: това и това направих… Но Бог е всичко. Чрез Бога живеем, движим се, съществуваме и когато го осъзнаем, започваме да живеем истински. Лягаме с надежда и ставаме с надежда и във всичко на Бога се уповаваме. Тогава и душата укрепва и се умиротворява, и има една съсредоточеност, цялост, когато не се разпиляваме в много тревоги и безпокойства…

Владиката в последното си интервю: Малко да се потрудиш, Господ много ще ти даде

ГЕОРГИ МИЛКОВ

– Ваше Висококопреосвещенство, на 1 април 2021 г. се изпълниха 60 г., откакто стъпихте на монашеския път. Трудно ли се носи този подвиг?

– 1 април 1961 г. беше Лазаровден. Затова очакваха името ми да е Лазар, но не се получи… Да, трудно е. Да водиш духовна борба, е много сложна работа. Защото изкушенията са много. Светите отци казват, че нашите духовни врагове най-много мразят монасите. Има много просияли монаси, които са оставили най-ценно творчество и свят подвиг. Темата за монашеството през вековете е много голяма. Винаги е имало изрядни монаси, богопредани монаси, но имало е също така и по-слаби в духовния живот, защото силата е различна. Св. Йоан Лествичник ни е оставил най-ценния труд по въпроса за монашеството („Лествица“ („Стълбица“) – б.р.). Митрополит Йоил от Едеса казваше, че „Лествицата“ на св. Йоан е евангелие за монасите. Защото там е казано всичко. Как да се води духовната борба, как да не се унива, как да възлюбиш Господа. Който е съединил чувствата си с Бога, той може да говори за Бога. Не може всеки да е богослов, тъй като не може да почувства духовната борба и да се издигне духовно.

– Ангелите са светлина за монасите, а монашеският живот е светлина за миряните…

– Да, така трябва да бъде и дай Боже да бъде. Св. Йоан Лествичник казва: ти малко да се потрудиш, Господ много ще ти даде. Но човек е склонен към удобствата. А трябва да има лишение. Монахът е тръгнал по тесен път, не може да живее като миряните, трябва да се ограничава. Тесният път води към Царството небесно, защото на земята всичко е временно.

– А защо въобще хората трябва да оставят земния и да тръгват по тесния монашески път? Вие например защо го направихте?

– Защото почувствах призвание. Баща ми и майка ми, Бог да ги прости, бяха религиозни хора. Но за да се тръгне по монашеския път, трябва предварителна подготовка. Трябва и да се прочете предварително, човек трябва да е убеден. Не може просто ей така.

– У нас обаче има много малко монаси. Как да си го обясним? С годините на атеизъм ли? Но пък ето, нашите съседи – румънци, сърби, македонци, също живяха във времена на атеизъм. За руснаците пък да не говорим, но сега там манастирите са пълни.

– Въпросът е сложен, отговорът е труден. В Румъния и Югославия не беше така силен атеизмът, както у нас. А що се отнася до Русия, аз съм завършил аспирантура в Московската духовна академия, там още тогава манастирите бяха пълни. Никой не може да даде точен отговор защо е така.

– Сега срещат ли се монаси като в древността?

– Срещат се. Малцинство са, но винаги има богопредани. Много фактори влияят. Зависи от времето, от телесната сила. Но във всяка епархия има такива. В това вярвам, защото, който има страх Божий, той е достоен монах.

– Да ви попитам и за старчеството, владико. Има ли в наши дни духовни старци и съответно хора, които са готови да бъдат ръководени?

– Да, не само старци трябва да има, а и послушници. Старци има, не са много, но са важен фактор. Старецът има много задължения. Трябва да е кротък, да е внимателен… Защото днешните младежи не са така обучени, не са утвърдени в подвига като древните монаси, които са били изпитвани и наказвани. И въпреки това пак са били богопредани, не се отдръпвали от стареца си, а изпълнявали волята му. Защото старчеството е велик подвиг, винаги съм се възхищавал на старчеството. Старците са светилници и изповедници. Те насочват. Не можем без старци, не можем без изповедници, молитвеници и монаси. Те са, които очистват и подготвят достойни граждани за небето.

– Какво бихте пожелали на хората?

– Повече търпение, смирение, въздържание и покаяние. Това са духовните венци, които не увяхват.

24chasa.bg