„ДА ВЪРНЕМ УВАЖЕНИЕТО КЪМ УЧИТЕЛЯ“ – ТАТЯНА СУЛТАНОВА ЗА КРИЗАТА В ОБРАЗОВАНИЕТО И НАДЕЖДАТА В ПРАЗНИКА НА СЛОВОТО

24 май – Денят на българската просвета, култура и славянската писменост е празник, но и повод за дълбок размисъл: какво образование градим за децата си, какви устои изграждаме у тях и каква роля отреждаме на учителя – в епоха на съмнение, фрагментирано знание и често неглижиране на моралния авторитет. На въпроси за актуалните теми в образованието своето мнение споделя Татяна Султанова, народен представител от „Продължаваме Промяната – Демократична България“ в 51-вото народно събрание и член на Комисията по образование и наука.

Българската образователна система днес е изправена пред редица предизвикателства, както на национално, така и на регионално ниво. Вие сте много активна в парламенталния контрол на МОН, участвате в редица законодателни инициативи и имате по-задълбочен поглед. Можете ли да определите най-наболелите точки в просветната сфера?

Най-същественият проблем днес не е отсъствието на реформи, а отсъствието на посока. Образователната система се лута между противоречиви решения, докато пред нея стоят нерешени фундаментални въпроси – обезлюдени класни стаи, липса на квалифицирани кадри, системно подценяване на възпитателната функция на училището. Все по-често получавам сигнали за директори и учители, отстранявани не заради несправяне или нарушения, а заради отказа им да бъдат “политически удобни”. и няма как да се примирим с това. Когато системата не защитава своите най-достойни хора, тя започва да се руши отвътре.

На регионално ниво, например в моя избирателен район област Сливен, проблемите имат още по-остро измерение. Ранното отпадане на ученици – особено сред децата от уязвими групи – е не просто статистика, а жив израз на провала ни като общество. Езиковите бариери, липсата на подкрепа от семействата, ниската мотивация и честите отсъствия водят до резултати на външното оценяване, които в някои училища не надвишават 30 точки. Ако не се намеси политическата воля, този порочен кръг ще продължи да възпроизвежда социална безнадеждност.

Моето мнение е, че образованието трябва да бъде освободено от партийните зависимости. То не е инструмент на властта – то е основа на свободата. Имаме нужда от политики, които мотивират, а не репресират. От подкрепа, а не от страх. Възстановяването на уважението към учителя е първата крачка към възстановяване на вярата в бъдещето.

Темата за мястото на религията в училище през последните седмици бурно политизира  обществото – между вярата като личен избор, религиозното образование като ценностна опора и дали така ще формираме добродетели у учениците. Как гледате на идеята за въвеждане на задължително обучение по религия в българските училища?

Религията – ако бъде разглеждана не като догма, а като нравствен ориентир – има своето място в системата на образованието. Лично за мен и моето семейство тя винаги е била източник на сила, разбиране и човешка дълбочина. Но въпросът не е дали има смисъл от преподаване на религиозни ценности и добродетели – а как се прави това. Българското училище не разполага с подготвени кадри, а и с достатъчно ясен модел за включване на този предмет без риск от объркване и натоварване.

Вярвам, че добродетелите трябва да бъдат възпитавани – но през един широк, етичен и хуманен подход. Не с декларации, а с уважение към различието. Не с противопоставяне, а със създаване на мостове. Религията, както и науката, трябва да служат на човешкото съзнание, не да го разделят. Ако има нещо, което децата ни трябва да научат – то е уважение, търпение, толерантност и смирение. Те могат да се преподават през всяка дисциплина, ако в сърцевината ѝ стои човеколюбие. Добродетелите се възпитават още в семейството и неговата роля не може да бъде пренебрегвана.

Казвате, че възпитанието започва от семейството, но можем ли да прехвърляме тази отговорност изцяло извън училището? Каква е ролята на възпитанието в съвременната образователна среда?

Ако отнемем възпитанието от образованието, ще получим не просвета, а натрупване на знания без посока. Затова казвам: училището трябва да възпитава ума, но и сърцето. Да формира способност за критично мислене, но и за съчувствие. Да създава образовани хора, но и достойни граждани.

Възпитанието не е задача само на семейството. То е отговорност на всяка институция, на всяка публична реч, на всеки пример. Защото когато възрастните забравят какво е добродетел, децата нямат от кого да го научат. Ако искаме закони, които да се спазват, трябва първо да създадем личности, които разбират защо ги има.

В годините се говори много за реформи в образованието, но реалната промяна често остава в сферата на обещанията. Кои според Вас са първите конкретни стъпки, които според вас е необходимо да се предприемат, за да повишим качеството на образованието в страната?

Нито една реформа няма да проработи, ако не възстановим авторитета на учителя. Това е изходната точка. Оттам нататък – учебните програми трябва да бъдат актуализирани с мисъл за бъдещето, не като редакции на миналото. Учителят трябва да бъде подкрепен в своето развитие, а училището – насърчено да бъде не административна единица, а общност.

Да говорим за качество без да говорим за възпитание – това е половин истина. А половин истина в образованието води до пълна загуба на доверие. Училището трябва да възпитава в отговорност, в солидарност, в съпричастие. Не е нужно да чакаме друг закон – нужно е да възстановим смисъла на съществуващия. А той започва с човека в класната стая.

Технологиите са вече неделима част от всички аспекти на живота ни, а темата за ролята на изкуствения интелект вече не е абстрактна хипотеза, а предизвикателство в реално време. Каква според Вас трябва да бъде границата между технологичното и човешкото в образованието?

Изкуственият интелект не е враг, а инструмент. Ако го използваме разумно – той може да бъде изключителен съюзник. Да адаптира съдържание, да подпомага индивидуалното учене, да създаде нови образователни възможности. Но не бива да си правим илюзии – AI не може да замени човешката интуиция, съпричастност и вдъхновение. Може да предложи знание, но не и мъдрост. А мъдростта се ражда в диалога между учител и ученик.

Важно е не просто какво въвеждаме като технология, а какъв смисъл ѝ придаваме. Ще бъде ли в услуга на човека – или ще го превърне в статистика? За мен образованието трябва да създава свободни личности, не моделирани потребители. И тази граница трябва да бъде ясно очертана.

Приобщаването в образованието е ценност, за която често говорим, но трудно постигаме. Какви според вас са реалните пречки пред това всяко дете – независимо от своите възможности – да бъде пълноценно включено в училищния живот?

Най-голямото предизвикателство е не в институциите, а в нагласите. Много училища все още не разпознават приобщаването като ценност, а като административна тежест. Когато към различието подхождаш с подозрение, а не с разбиране, създаваш не ученици, а изолирани същества.

Трябва спешно да инвестираме – не само в инфраструктура и специалисти, но и в промяна на отношението. Приобщаващото образование е не просто право – то е акт на морал. Ако едно дете не получава шанс, който другото дете има по рождение – то това не е проблем на децата. Това е провал на възрастните.

Какво бихте пожелали на учителите и учениците по повод 24 май – празника на просветата и словото?

24 май е денят, в който България чува сърцето си. Денят, в който разбираме, че нашият език, нашата азбука, нашето слово – не са само културен знак, а съдба. На учителите искам да кажа: Благодарим Ви! За това, че не напускате класната стая, дори когато ви е трудно. За това, че не отстъпвате пред незнанието и безразличието. Вие сте първата опора на духа.

На учениците пожелавам да пазят думите и се учат да ги разбират. Не като заучени формули, а като жива сила. Да знаят, че всяка нова дума е нов свят. И че училището не е място, където просто се ходи – то е мястото, откъдето започваме да ставаме човеци.

А на всички нас – нека се върнем към уважението. Към учителя. Към знанието. Към езика, който ни е съхранил през вековете. Бъдещето започва именно от класната стая – не защото тя е сграда, а защото там живее надеждата и вярата.

Повече за работата на Татяна Султанова може да прочетете в сайта https://promeni-sliven.bg/