ВРЕМЕ Е ЗА ИЗБОР

Беше 1997 година. Гладна година. България чакаше едни 100 милиона долара от Международния валутен фонд. Ако не дойдеха, финансовата система на страната рухваше. Тогава се срещнах с бившия генерален директор на Вълнено-текстилния комбинат „Георги Димитров” в Сливен. Бай Йордан Друмев ми разказа, че по онова време само неговото обединение в Сливен е правило годишна печалба от 150 милиона долара…

Някъде по онова време и трите басейна в Сливен са били пълни с … вино. Не се шегувам. През 1980 година „ВИНИ- Сливен” произвежда огромни количества продукция за Съветския съюз. Виното е толкова много, че няма къде да го съхраняват. С разрешение на ХЕИ пълнят басейните. И руснаците го купуват…

Пак по онова време Сливен има 130 хиляди жители, 20 хиляди от които са военни. И поне трима генерали с лампази в щаба на Трета армия.

По онова време в Сливен имаше три елитни гимназии. От тях изпъкваше Езиковата, която събираше при себе си най- доброто от пет окръга…

В града имаше техникуми, които не отстъпваха по нищо на гимназиите. Елитни техникуми, произвеждащи техническата интелигенция на страната.

По онова време беше така. Днес обаче мнозина живеят със спомените от миналото време. И не искат да приемат реалността, която, за жалост, е доста различна.

В някогашния Текстилен комбинат вече работят десет пъти по- малко хора. Имаме повече заводи за вино, но по- малък износ. Имаме повече басейни, в които обаче няма вино. Сливен вече не е щаб на армия и няма генерали с лампази.Военните почти изчезнаха, а по официална статистика в града живеят около 80 хиляди души. Реално сигурно са по-малко.

В Сливен има добри гимназии, които са пренаселени. И други училища, чиито сгради са полупразни, а децата там стават все по- малко. Така е от години.И никой не смее да предложи промяна, защото промяната означава реформа. А реформата е нещо болезнено за политика български.

Застоят е превърнал статуквото в образованието в блато. Неподвижно, леко вонящо, но наше си блато.  Ние толкова си го харесваме, че не смеем и камъче да хвърлим в него. Да не би случайно да ни опръска.

С години си затваряме очите как над две хиляди деца учат на една педя място в центъра на Сливен. Как нямат елементарни условия и за учебен процес, и за спорт, и за лична хигиена дори. Игнорираме факта, че има училища с кухи паралелки. А някои от тях се считат за елитни. Премълчаваме, че там се влиза и с дипломи от 3.00. Че зад маската „да защитим децата на моето училище” някои директори осигуряват комфорта на своите деца. Че с годините са превърнали школата във феодални имения. Че децата от една гимназия водят учебен процес в три различни сгради.

Не знам дали предложената реформа в образованието на Сливен е идеалната. Но знам, че да се учи на една смяна е по-полезно и здравословно за децата. Така е в повечето цивилизовани страни.

Не знам колко години липсвал кураж за промяна. Но знам, че промяна е нужна и е глупаво да я отхвърлим с лека ръка. Знам, че ако я има днес, няма да се закриват паралелки и да се съкращават учители утре.

Знам, че привилегиите на неколцина директори не могат да бъдат по- важни от съдбата на хиляди днешни и утрешни ученици.

Знам, че е по-лесно да критикуваш, отколкото да дадеш алтернатива.

Знам, че крясъците и заплахите са оръжие на слабия.

Знам, че е време да вдигнем главите си от пясъка. И да погледнем напред.

Знам, че е време за избор. Между рационализма и популизма. Между вчера и утре.

Георги Мангинов

Забележка: Авторът е завършил Езикова гимназия „Захарий Стоянов“ със златен медал. По онова време гимназията беше в Пето училище, а той е живял в крайните квартали „Даме Груев“ и „Сини камъни“.