ВЕСЕЛИНА СЕДЛАРСКА: ЖИВЕЕМ В ИМИТИРАЩ ПРОДУКТ НА ДЕМОКРАЦИЯ

На 10 ноември 1989 пленум на управляващата Българска комунистическа партия сваля от власт дългогодишния свой генерален секретар и държавен глава Тодор Живков. Как Сливен реагира на тази новина и докъде стигнахме в 36-годишния преход към демокрация? Тези и други въпроси задавам на Веселина Седларска, журналист и писател, която живее в Сливен.

Веселина Седларска е работила във вестниците „Сливенско дело“, „Труд“, „Стандарт“ и „Новинар“, в радио „Свободна Европа“, в сп. „Тема“ и коментарния сайт „Редута“. Тя е автор на шест книги: „Сънувах Мисисипи“, „Пасажерите на Ной“, „Кладенецът“, „Депресията ме обича“, „Гладни сърца“ и „Животът е тълковен речник“. Сега работи като редактор на книги и пише нов сборник с разкази.

Госпожо Седларска, помните ли деня 10 ноември 1989 година?

Има такива дни, за които човек помни дори къде е бил, когато е чул какво е станало. Такъв беше за света 11.09. 2001, когато самолети събориха кулите на Търговския център в Ню Йорк. Такъв ден беше за българите 10 ноември 1989 г.

В Сливен ли бяхте този ден?

Да. Обикновен петъчен ден.

Новината за смяната на Тодор Живков, тогавашният генерален секретар на ЦК на БКП, със сигурност Ви е изненадала. Кога научихте за нея?

Не ме изненада, защото знаех какво ще се случи 10 дни по-рано. Моя приятелка, която работеше в сп. „Жената днес“ и беше близка със Соня Бакиш, съпругата на Станко Тодоров, която дълги години ръководеше списанието, и ми беше пратила вест /по човек, не по телефон/. Соня Бакиш беше казала на най-близките си приятели, че нейният съпруг и някои други от висшия ешелон на БКП са получили циркулярно писмо от Петър Младенов, който е осъществявал контакта с Москва. От това писмо се знаеше, че свалянето на Тодор Живков е насрочено за пленум, който ще се състои на 10 ноември. Цял ден се ослушвах – нищо. Вече си мислех, че информацията не е била вярна, когато надвечер съобщиха. Мъжът ми веднага отиде до телефона да набере приятели. Телефонната мрежа беше гръмнала, всеки звънеше на някого и в тези преплетени линии той попадна на чужд разговор. Чу ли бе? – питаше един мъж, другият невярващо: Чух, чух! И тогава мъжът ми – който го познава, няма да се учуди – каза: А де, А де… И двамата на секундата затвориха.

А, как реагираха на тази новина хората в Сливен? Имаше ли някакви събирания, митинги?

Същата вечер отидохме на премиера в Кукления театър. Никой нищо не обсъждаше. Все едно нищо не се беше случило. Хората се ослушваха, оглеждаха и не знаеха как да реагират. Само колегата Петър Сяров си вдигна ръцете и плеснахме длани, с него винаги сме се разбирали дори само с поглед. Митингите дойдоха по-късно.

Малко преди 10 ноември 1989 г. СБЖ проведе своя конгрес. Вие сте били делегат. Разкажете какво се случи на конгреса.

Това беше конгрес, който продължи един ден и една нощ. Делегати от Сливен бяха още Щилияна Василева, Петър Сяров и Петко Петков. Почти цялата зала беше на мнение, че съюзът трябва да се раздели с Веселин Йосифов и да избере Стефан Продев. Но се оказа, че Продев не е член на СБЖ, така че първо го приехме за член с гласуване и след кратка почивка го избрахме. Милко Балев, един от най-доверените хора на Живков, беше на конгреса. Тогава Соня Бакиш направи „недопустимо“ изказване. Както знаете – беше изключена от БКП. Помня, че някой я попита какво ще прави сега. Тя каза, че ще си боядиса косата и ще съобщи на синовете си. Георги Тамбуев също беше изключен от партията, защото разкри някакви прокурорски схеми в Етрополе. С него се познавахме от „Труд“. Помня, че се срещнахме лятото на 1989-а, седнахме на една пейка край „Александър Невски“ и му казах, че малко преди това съм се чула със Соня Бакиш. Той каза: „Ти днес два пъти си се класирала.“ Само не си мислете, че съм била някаква дисидентка. Никога не съм се борила за нищо друго освен за справедливост. Идеологиите, партиите, властта – тези неща не ме вдъхновяват, страня от тях, несъвместима съм с тях. Само несправедливост, непочтеност могат да накарат кръвта ми да кипи и да тръгна на бой.

Как реагира властта в Сливен на голямата промяна?

Никак. По-точно: с оглеждане, с ослушване.

Кога се появи опозицията в Града под Сините камъни и кой я олицетворяваше в тези първи дни след голямата промяна?

Първото събитие, което си спомням, беше на съмишленици на Клуба на гласността, инициативата беше на Валери Главчовски. Синдикалната съпротива беше представена от Божидар Кисьов. Повиха се и първите комични претенденти за демократи, каквито винаги има в такива случаи. Ганчо Делев и още два момъка, чиито имена не помня. Ходеха и плашеха когото си нарочат, че ще го обесят на Стария бряст. Не искам да изреждам имена на хора, които първи подкрепиха промяната, защото ще забравя някого. Не мога обаче да не спомена Георги Попов. Той започна да издава вестник „Седмица“ и няма да е честно да отминем заслугите на този вестник, макар Жоро да не беше образец за фактологична коректност и безпристрастност. Но пък за плам и жар беше. И пак нещо смешно. В Сливен се завърна от САЩ Атанас Славов, отидох да го интервюирам. Попитах го искрени антикомунисти ли са неговите приятели като Александър Йорданов, Михаил Неделчев и други, които бяха тогава лице на антикомунизма. Той не ми отговори директно, каза ще ти разкажа случка. Отишъл един човек при сливенската владика и поискал да назначи сина му за поп. Владиката казал първо трябва да проверим дали твоето момче не е съгрешавало с други момчета. И как го правите, попитал бащата. Ами имаме една тава, посипваме я с брашно и… имаме си начин. Минала седмица, минали две, не назначават сина за поп. Отива пак бащата при владиката: Дядо владика, да не би пък момчето ми да е съгрешавало с други момчета? Абе, не е точно съгрешавало, ама все му е допирано. Та и моите приятели така, допирано им е, завърши Атанас Славов.

От дистанцията на времето мнозина биха направили рекапитулация на тези 36 години. Бихте ли се наели за едно много кратко обобщение как Преходът се отрази на българина?

Най-краткото, което мога да кажа на този ден е: Няма много за празнуване. Живеем в имитиращ продукт на демокрация. Живеем в безсилие и безразличие към алчни, прости, духовно кухи хора, които са отворили паст да погълнат цялата държава. Още по-непоносимо стана, откакто те се отърваха от всяко чувство за срам. Такава арогантност не е имало никога, поне през моя живот. Навремето невероятният поет Калин Донков ми каза, че когато децата му след 1989 г. видели по-ясно от телевизионния екран какви хора са ни управлявали, решили да се махнат оттук. А сега гледам и се отвращавам от Тошко, Станислав Балабанов, Йордан Цонев, Станислав Анастасов, Делян Пеевски, Бойко Борисов и цялата му придворна свита, и ми се иска да избягам, само че къде? И закога? Упадъкът е отчайващ. Това ми е най-тежкото за понасяне – какъв свят оставяме на децата и внуците.

Вие сте журналист и писател. По-свободна ли се чувствате днес и такава свобода на словото ли си представяхте?

Чувствам се по-свободна, защото съм избрала да съм свободна. Това се плаща с несигурност и недоимък. Ако държах да работя в голяма медия за голяма заплата, каквито предложения имах много, нямаше да съм свободна. Но и на това съм благодарна. Поне това ни даде този ден – да можем да пътуваме и да можем да говорим. Де да ни и чуваха!

Каква е Вашата молитва за Сливен и България?

Точно в този момент молитвата ми е за мирно небе, под което да си спомним, че всеки човек носи рани и няма как да излекуваш своите рани като нанасяш рани на другите.

Благодаря за това интервю.

Георги Мангинов