май 21, 2019 sliveninfo 1672 Прегледи

АЛБЕНА ПАВЛОВА ОТНОВО НА СЛИВЕНСКА СЦЕНА: НЕ ИСКАМ ДА СЪЖИВЯВАМ СПОМЕНИ, А ДА СЪЗДАВАМ НОВИ

За пръв път след 26 години актьорската семейна двойка Албена Павлова – Емил Марков се качва заедно на театралната сцена. И отново тази сцена е сливенската. Столичната публика ще има удоволствието да види техния театрален семеен дует на 27 май, когато Сливенският драматичен театър има премиера на спектакъла „Непоправимо“ в Нов драматичен театър „Сълза и смях“ в София. А на 28 май в големия салон на Сливенския драматичен театър е втората премиера на представлението по пиесата на Щефан Фьогел „Непоправимо“.

Първото представяне пред публика на „Непоправимо“ стана в Сливен в навечерието на Великденските празници. Големи християнски празници не са най-доброто време за театър, но салонът беше пълен и представлението премина при голям успех. Много аплодисменти и поздравления получи актрисата Албена Павлова, за ролята на Катрин в пиесата с оригиналното заглавие „Бъбрекът“. Един от най-новите драматургически текстове на нашумелия австрийски автор Щефан Фьогел прави ироничен психологически прочит на отношенията в две приятелски семейства, като чрез смеха поставя въпроса за цената на любовта и способността за жертва в нейно име.

Чаровната актриса Албена Павлова е позната не само от представленията на Сатиричния театър в София, където работи. Публиката я аплодира щедро и при участията й в „Комиците“, да не забравяме, че тя е обикнатата героиня Гълъбина от „Столичани в повече“, участва в много още дублажи и театрални постановки. През 2007 г. получава награда „Икар“ на Съюза на артистите, за поддържаща женска роля в „Отделената глава“ на Десислава Шпатова.

Театралната публика в Сливен не е забравила, че Албена Павлова проходи като актриса на сцената на Сливенския театър и е едно от национално известните театрални имена, с които този театър се гордее. За 4 години в Сливен, тя е изиграла 15 различни роли. Тя отговори на големите очаквания на публиката на априлското премиерно представление в Сливен, на което блестеше във вихъра на комедийния си талант, в контекста на дълбокия философски и драматически заряд на пиесата. Съвсем не беше необходимо да убеждава публиката в несъмненото си професионално израстване, но Албена Павлова за пореден път показа, че е Актриса с голяма буква. При това твърде скромна, след заслужените поздравления за прекрасното изпълнение.

Просто се получи прекрасна комбинация между добър текст, подготвен режисьор и актьори, които се харесаха. Почувстваха, че говорят на един език, отстояват едни и същи критерии и принципи в театъра. – каза тя. – В това представление има някаква особена енергия и спойка, която прави така, че всичко се случва с огромна лекота и някак си с много радост от работата. Не усещаш умора, не усещаш да ти дотежи, да ти омръзне. За мен е огромно удоволствие. Не винаги се случва, между другото. Аз играя и в други много хубави представления. Но там, отивайки, винаги имам нужда от много предварителна нагласа, от подготовка. А тук идвам като на празник. Мно-о-го, много приятно усещане.
След 26 години сте отново на сцената с вашия съпруг Емил Марков. Как се чувствате като сценични партньори сега, след едно тъй дълго прекъсване?
Много е интересно… Това, че сме партньори в живота по никакъв начин не ни прави предвидими и удобни партньори на сцената. Оказа се, че с него ми е много трудно да репетирам. Много деликатно, трудно и голямо предизвикателство е да играеш пред близки хора, сега разбирам, че е още по-трудно и деликатно да играеш с близки хора. Когато познаваш един човек до болка, някак си не ти е достатъчно да се задоволиш с обичайния му арсенал, очакваш от него нещо изключително, нещо свръх. И това прави нещата малко по-трудни. Но няма да крия, че да съм с него на сцената ми е много приятно, въпреки трудността, защото ми е приятно да го наблюдавам как се е развил в онези години, в които не сме играли заедно, да усетя какъв вид партньор е станал, каква актьорска зрялост има и какви професионални качества е натрупал през годините – защото човешките му качества аз ги познавам доста добре. Интересно, не е лесно, предизвикателство си е, да. Но съм благодарна, че Сливенският театър отново ни събра. И благодаря на директорката Радост Костова за това, защото идеята за нашето събиране след толкова време бе нейна.
При Вашия дълъг и щастлив брак, открихте ли нещо ново за семейните отношения в битността си на Катрин – съпругата на Арнолд в „Непоправимо“?
Ние наистина отдавна сме семейство и сме имали възможност да проверим здравината и смисъла на връзката си в много ситуации. Може би нищо ново, но си припомних, че една любов никога не трябва да бъде приемана за даденост. Една любов трябва да бъде отстоявана всеки миг и да бъде заслужавана всеки миг. Когато любовта и взаимоотношенията се превърнат в рутина и бъдат движени от една житейска инерция, няма как да не се стигне до катастрофа. Трябва да вървим срещу инерцията във взаимоотношенията си.
Родеят ли се в някаква степен преживяванията на героинята Ви Катрин с преживени от Вас лични моменти?
Не. Моята героиня е в някаква пределна ситуация, в която трябва да реши как ще продължи с живота си. Нека това да не звучи драматично, защото една ситуация може да звучи по различен начин в зависимост от средствата, с които се анализира и се пресъздава. Средствата тук са много комедийни. Макар че проблемът си стои сериозен, дълбок, междуличностен. Аз в житейски план никога не съм стояла пред този въпрос: искам ли да продължа с моя партньор в живота или не? Провокацията, която Катрин предлага на съпруга си е огромна и тя много сериозно разклаща нейното семейство. Аз обичам провокациите, но не съм от хората, които ходят по ръба. Не обичам гранични ситуации, не обичам провокации, които могат да обърнат нещата. Аз предпочитам друг вид комуникация, предпочитам общуване чрез разбиране, подкрепа и любов. И съм благодарна, че в живота това при мен е проработило.
А има ли я Любовта в тази пиеса?
Да, има я. Любовта я има. Любовта я има във всяка една ситуация. Въпросът е ние какво място й отреждаме в живота си.
Мисля, че направихте великолепна роля. Харесвате ли я?
Харесвам я. Тя предстои да расте. Целият спектакъл предстои да расте. На премиера срещата с публиката е като първа любовна среща. Аз мисля, че голямото удоволствие от партньорството ни, от срещата ни с публиката, която според мен ще бъде една много радостна среща, предстои. Всичко води натам.
Като твърде заета актриса и театъра, и в телевизията, и в киното, каква причина Ви накара да се върнете към Сливенския театър?
Причината е една единствена – любовта към това пространство. Любовта към Сливен, любовта към театъра, към хората, които са тук. Защото тук са едни от най-хубавите ни творчески години и ние сме ги преживели с хората, с колегите, с режисьорите, с помощник-режисьорите и сценичните работници, със суфльорите, гардеробиерите, гримьорите и всеки един има своя принос към това, да можем ние след толкова години да кажем: това е един от най-щастливите периоди в живота ни. Той се дължи на всички тези хора, които бяха тук и бяха като едно абсолютно хармонично семейство. Във всяко семейство има конфликти, има напрежение, има бури, но когато в основата на всичко е любовта и взаимното харесване, всичко е преодолимо. През тези вълшебни четири години, които преживяхме тук, беше така. Ние дойдохме млади актьори, на нас ни подадоха една не топла, на нас ни подадоха не просто приятелска, една семейна ръка ни подадоха тук. И всичко се случи без напрежение, с много обич и харесване. Аз се връщам към годините си в Сливен само и единствено с признателност и любов. И повярвайте ми, това не се дължи на остаряването, чрез което човек е снизходителен и благодарен на всичко, случило се в миналото – не. Аз осъзнавам с всяка натрупана професионална година колко ценни са ми били четирите години в Сливенския театър и какви живото-променящи и живото-формиращи актьорски срещи съм имала тук. Аз никога няма да спра да бъда благодарна за всеки един ден. Благодаря много на Радост Костова, че ни върна отново тук, макар ситуацията да е много различна, повечето от хората да ги няма… Въпреки всичко, Сливен за нас е началото, отправната точка. В Сливен ние сме се усетили истински актьори. Оттам нататък просто сме надграждали това, което сме получили и се е случило тук с нас.
В „Опакометаморфози“ ли беше първото ви излизане на сцена в Сливен?
Да, това беше първата премиера. Предизвика фурор спектакълът на Маргарита Младенова по поемите на Валери Петров, с младия екип на Сливенския театър. Тогава, на ръба на промените, тя създаде изключително представление, беше много смело за тогавашното време, с езопов език се казваха доста сериозни неща. То беше наистина на гребена на вълната идеологически и естетически, и театрално. И неслучайно получи доста награди на Националния преглед на българската драма и театър.
Кои са най-ярките Ви спомени в театъра в Сливен по-нататък?
Ние попаднахме тук в една клокочеща ситуация. Тук имаше изключително силна театрална ситуация. Директор беше Стефан Янков, искам да го спомена с цялата си любов, защото той наистина се погрижи ние да работим с първокласни режисьори. Тук Маргарита Младенова и Иван Добчев конституираха „Сфумато“, тук те упражняваха своето „Сфумато“ и после го създадоха. Тук го създаваха с нас. Те тогава ме поканиха в тяхната „Чайка“, по ред обстоятелства това тогава се осуети, за което не съжалявам, защото смятам, че нищо в нашия живот не се случва без причина. Аз нямам роля тук, която да е празна, аз нямам роля тук, от която да не съм научила нещо, от която да не съм се надградила като актьор и която да не е била впечатляваща и за публиката. Това не го казвам от грандомания, казвам го с абсолютния респект към времето и към репертоара тогава на Сливенския театър. Аз съм работила с Иван Добчев в Брехт – „Добрият човек от Сечуан“ – знаменито представление! С Галин Стоев в „Илюзията“, с Александър Пономарьов – един авангарден руски режисьор, в „Малки трагедии“ на Велимир Хлебников – от брилянтните руски автори футуристи. Тук се правеха прекрасни неща. Лео Капон направи великолепно детско представление „Кой кого?“ по негов и на Теди Москов текст, което беше относително детско, защото техните неща знаете колко са притчови, като басни, иносказателни, които работят и за възрастни, и за деца.
Променила ли се е сливенската публика, от първата Ви роля в „Опакометаморфози“ до сега, в „Непоправимо“?
Разликата е в толкова много години. Толкова много вода е изтекла, както казват – никога не можеш да влезеш в една и съща река. „Реката“ в Сливен е съвсем различна от тази, в която влязох през 1988-ма. 31 години ли са това?! Няма как, ние сме толкова различни. Ние правим театъра си толкова различен, града си толкова различен, животът генерално е толкова различен. Но аз не съм се върнала да съживявам спомени, в интерес на истината. Аз съм се върнала, за да създавам нови.
Непоправимо ли е завръщането Ви?
Мисля, че това е едно много добро начало.
Къде, освен в „Непоправимо“, може да Ви гледа публиката днес?
Основно в Сатиричния театър, в Пловдивския театър, имам частни проекти, снимам в „Комиците“, доскоро снимах в „Столичани в повече“, завършихме 13-я сезон. Ангажиментите ми са такива, които ми доставят удоволствие. Не ги деля. За мене няма високо и ниско изкуство. Винаги съм казвала, че халтурата не е жанр, халтура е начинът, по който ти се отнасяш към работата си. Когато се отнасям почтено към работата, аз никога не отивам като на халтура, никога не отивам, за да изкарам едни пари. За мен това е обидно. Аз отивам да свърша една работа, да се насладя на професията си, на партньорството с колегите си и на … пълния салон. Това са мотивите, които ме движат, това е моето „гориво“. Фокусът е върху удовлетворението, върху почтеността, върху коректността към публиката. Когато публиката бъде уважена, тя също уважава твоя труд.