23.05.2019 sliveninfo 2592 Прегледи

АКТЬОРЪТ ЕМИЛ МАРКОВ: СЛЕД 26 ГОДИНИ, С РАДОСТ ИГРАЕМ В СЛИВЕН ЗАЕДНО С АЛБЕНА

Актьорът от хитовия сериал „Откраднат живот“ Емил Марков се вписа отново в афиша на Сливенския драматичен театър след цели 30 години, затова пък – „Непоправимо“. Това е заглавието на спектакъла, в който той си партнира с не по-малко известната си съпруга Албена Павлова, с която играят семена двойка и на сцената. Тази тяхна среща в театрална продукция се осъществява след 26-годишно прекъсване и отново в Сливенския театър, откъдето тръгва успешната им актьорска кариера.

Представлението „Непоправимо“ на Сливенския драматичен театър ще има на 27 май премиера в Театър „Сълза и смях“ в София“. На 28 май ще бъде втората му премиера в Сливен. То заслужава да се гледа. Защо – ще си отговорите след спектакъла. Срещу бляскавото и вихрено изпълнение на Албена Павлова в ролята на Катрин, Емил Марков портретува с филигранно наслагване негативния образ на един най-общо казано отрицателен герой. По жицата между емоцията и логиката тече напрегнат диалог, който не просто се чува, а се усеща. И постепенно комедията се превръща в драма, която изненадващо на финала се оказва само едно … изпитание на чувствата.

Изграждате много истинно и въздействащо образа на страхливеца в лицето на Арнолд. Харесвате ли своя герой?
От професионална гледна точка, той е интересна задача за игра. Това е един характер предизвикателство за актьора, а иначе си е неприятник в живота – тежък егоист, егоцентрик, който се занимава се главно със себе си и обича жена си по-скоро като някакво домашно удобство. И когато в един момент става въпрос за неговото собствено здраве, отпадат всички задръжки и деликатности и на преден план излиза истинската му същност на егоист и страхливец.
В актьорския си прочит правите своя герой жалък…
Ами, той си е жалък. В момента, когато падне благовидната му маска, когато повече не може да прикрива истинските си мисли, които граничат с низост, той става жалък.
Как се прави добър отрицателен герой, трябва ли да го заобичаш по някакъв начин? Как изградихте този Арнолд, от чиято ирония лъха омерзение?
Първо авторът го е задал по този начин, но има варианти, в които може да се изиграе. Второ, понякога в живота, без да искам, имам такова иронично говорене, дори някои хора са се засягали, макар аз не това да съм имал предвид. Но то е като част от мен. Този тон на говорене обаче ми е познат и аз го разбирам. Така че не ми е коствало голямо усилие да го направя, защото аз го схващам априори. Не че съм такъв човек като този, който играя, става дума за духа на говорене и начина на изразяване. Тук подвеждането е, че под формата на добри намерения, той се държи така, сякаш казва: „Искам да ме разбереш, аз съм прав за себе си, защото това е страшно!“ И наистина е така. Какво правиш, когато някой ти каже: „Дай си бъбрека!“ – Аз не мога да реша веднага, защото това застрашава и мен. И оттам вече тръгва влакът на егоизма и себичността. Когато органично разбираш подаденото от автора поведение на героя, получава се естествено, без някаква пресилена игра.
Освен актьор, Вие сте и сценарист, и режисьор, занимавате се и с думите. Като човек и на словото как оценявате драматургията на Щефан Фьогел?
Дълги години съм писал сценарии, а в последните години повече играя. Той е модерен, съвременен немскоезичен автор, аз съм чел и други негови пиеси. Той е много добър в социалната сатира, в разработването на междуличностни отношения между приятели, семейства и т.н. Според мен е малко многословен, но той е писател, такъв е начинът му на изразяване. Иначе е много добър познавач на психологията на немската средна класа, с цялата й еснафщина, дребнавост, парвенющина, а същевременно с претенции за ниво…
Не по-различно отколкото у нас…
Ние нямаме оформена средна класа, но парвенющината и неподплатеното самочувствие у нас го има отдавна. Затова случващото се в пиесата е валидно и за българската действителност, хората реагират и им е забавно онова, което виждат на сцената.
Кое у Емил Марков е по-силно – актьорът, сценаристът, режисьорът? Към кое повече Ви тегли?
Съвсем различна е вътрешната нагласа към трите неща, въпреки че те правят едно и също нещо – например една постановка. Един е погледът, ако играеш, друг е погледът, ако я режисираш. Трето е когато пишеш сценарий – там пък погледът е на човек, който създава среда, взаимоотношения, хора, герои, характери и въобще литературен материал, на който другите ще стъпят. Според мен, писането е най-трудното. Но що се отнася до това какво ми носи най-голямо удоволствие, то е когато играя. Когато бях ученик, мечтаех да стана актьор, актьорско майсторство завърших и това е, което най-много обичам.
Как се захванахте с писане на сценарии?
То стана малко случайно преди години, от писане на сценарии за телевизионни предавания. Бях попаднал в екипа на „Каналето“ като актьор, постепенно започнах да пиша скечове, в един момент с един мой колега – Иво Кръстев, който също беше по онова време в Сливенския театър, бяхме станали главни сценаристи на предаването, после животът ни раздели и аз тръгнах по своя път, минах през много и най-различни телевизионни предавания, за да стигна вече и до писането на сценарии за сериали. И в следващите години започнах да се занимавам главно с писане на сценарии за сериали в „Дрийм тийм“ – продуцентската компания на Евтим Милошев и Любо Нейков. Писането на сценарии за сериали е доста по-сложно. Аз съм бил главен сценарист на всичките сериали на „Столичани в повече“ без последния, който сега върви по екраните. После се включих в сценарния екип и на „Откраднат живот“, да помагам на колегите във времето, когато не снимам. И стана някак естествено и плавно.
А режисирането, то кога ви завладя?
Бил съм режисьор на предаването „Комиците“ около една година, поставял съм 4-5 театрални постановки, предимно комедии. То също стана спонтанно в един момент. Скоро излезе премиера на Пазарджишкия театър, на която аз съм режисьор и освен това играя в постановката с Йоана Буковска и Димо Алексиев, казва се „Една седмица – не повече“.
Какво си спомняте от „едно време в Сливен“?
Спомням си всичко, абсолютно всичко. Това бяха цели четири години – дойдохме тук през есента на далечната 1988 година и малко след началото на 1993 г. аз отидох в Младежкия театър, а Албена още през 1992 г. – в Сатиричния. Това бяха много силни години на театъра, последните от „онези времена“, когато целият му екип – актьори, режисьори, художници, гримьори, гардеробиери, дърводелци, всички технически служби работеха с изключително отношение към работата. Работата на сцената беше нещо неприкосновено. Всичко можеше да им се случва, но когато става въпрос за работите, които трябва да са готови за сцената, всички бяха безупречни. Атмосферата беше страхотна – работна, приятна, приятелска, творческа. Идваха да поставят само софийски режисьори, ние затова имахме шанса да ни забележат в това, което работим. Тогава много идваха да поставят Иван Добчев и Маргарита Младенова – Албена игра в „Опакометаморфози“ на Младенова, силно беше представлението на „Чичовци“ на Борислав Чакринов, много силно също „Добрият човек от Сечуан“ на Иван Добчев, където Албена играеше главната роля, аз играех нейният любим. После дойде Галин Стоев и направихме „Илюзията“ в камерна зала, той беше още студент трети курс, но това представление много нашумя, след още една година дойде пак и направи с мен, Радост Костова и Мариана Крумова „Госпожица Юлия“, то още повече нашумя… При Добчев играхме „Дулсинея Тобоска“ и един негов вариант по „Суматоха“ на Радичков –“Свирепо настроение“, с доста допълнителни текстове. Доста неща играхме, в един момент ме забелязаха. Имахме покани тогава и за „Сфумато“, и за Младежкия с Албена, но все нещо се разминавахме. После имахме предложение двамата заедно за Народния – пак нещо стана в последния момент и най-накрая Албена отиде в Сатиричния, а аз в Младежкия театър, заедно с Радост и с Галин. Тогава времената бяха други, атмосферата – друга, имаше силна група на художниците, на музикантите, събирахме се в Клуба на културните дейци, обсъждахме всичко. Тези четири години живеехме само с театъра. Всеки, който е бил в тези времена в театъра, знае за какво говоря. Беше много хубаво, то не може да се разкаже ….
За пръв път, след сливенския си период, артистичното семейство Емил Марков – Албена Павлова излиза отново заедно на сцената. Как се чувствате сега?
Това са много години – 26 ли, 27… Чувстваме се някак нормално. Приятно ни е. За съжаление, по време на репетициите се получава естествен пренос на взаимоотношенията от живота и семейството на сцената, но в някакъв смисъл – така става по-естествено.
В този спектакъл се събрахте много семейни двойки…, включително и художниците – сценограф и костюмограф…
Да, разбрахме че другата двойка на сцената са бивша двойка в живота – Августин Демерджиев и Таня Йоргова. И може би затова и на тях добре им се получава, че имат житейски опит в семейните отношения помежду си. Много хубаво си партнираме с тях, няма дистанция. Може би съвсем в началото, при първите репетиции бяха леко дистанцирани и притеснени от нас, но много бързо преодоляхме това. Те са много приятни колеги, а ние съвсем не се държим така, че да ги дистанцираме.. Така че се получи много хубава симбиоза между четиримата ни и режисьора Владлен Александров. Мисля, че стана доста добро представление.
Кое е най-хубавото в него, според Вас?
Според мен, най-хубавото е чувството за хумор, което е на ръба между сериозното и смешното и общото ни усещане за това чувство за хумор, което не е евтино – да накараш публиката да се смее още на третата реплика. Напротив, в първата част на представлението публиката доста внимателно ни слуша, първо за да получат онази информация, която им е необходима, за да навлязат във взаимоотношенията. И второ, целта на представлението не е смях на всяка цена, не се гони евтиното разсмиване на зрителите. Това го умеем, но не това беше целта, защото този автор има хубаво иронично, тънко чувство за хумор, на ръба между смешното и сериозното и в случая ние – и четиримата артисти, хванахме този тон и играем в един стил. Това не е много лесно за постигане в някои представления, особено с по-солистични актьори, които трябва да „изравниш“ в добрия смисъл на думата като стил, поведение и игра. Не винаги се получава, а в „Непоправимо“ при нас се получи много хубаво.
Какво най-хубаво за себе си проектирате в по-близък и по-далечен план?
Нямам конкретна представа. В днешно време човек трудно може да прави големи дългосрочни планове. Аз винаги съм искал да се движа, живея, да разбирам пълноценно нещата към дадения момент. Не че нямам близкосрочни планове, но предпочитам принципа стъпка по стъпка – за това, което сега ми предстои или това, което ми е хрумнало, или това, което ми предлагат, или каквото ми предлага житейската ситуация, за да я „отиграя“ по възможно най-добрия пълноценен начин – така, че да се чувствам реализиран и удовлетворен. Просто, ако някой е харесал това, което правиш, ако го помни, както аз помня представления, които съм гледал като ученик или студент, които са паметни за мен, които са ми променили мисленето, усещането, светогледа, ако у някой млад човек остане вълнуващ спомен, това е добре. Не се мисля за човек, който оставя диря след себе си. Предпочитам да живея тук и сега. Защото повечето хора загубват страшно много време или да живеят в спомени от миналото, или да живеят в някакви планове и мечти за бъдещето, които после или няма да се случат, или ще се случат не така, както те са си въобразявали. Затова е най-добре да живееш тук и сега, а пък следващото ще дойде само. Сега тук е „Непоправимо“ и последните серии на този сезон на „Откраднат живот“, казвам „този“, защото ще има и наесен, сериалът се радва на голяма гледаемост и хората много го харесват. Това е сега – да играя в тези две представления, да снимам и да се радвам на това, което ми се случва. Да бъда благодарен на това, което ми се случва. Албена много ми е помагала в тази гледна точка – за благодарността, тя е по-напред от мен в работата върху собствената си личност. Имал съм много трудни моменти в миналото, имали сме заедно в 90-те години, които са ни поставяли в много сложни житейски ситуации, но ето че вероятно е било за добро. И аз наистина съм благодарен на съдбата си.